Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Ще ги накара, ако искаме от книжарниците само по петдесет цента на брой с цена на корицата три долара и половина. Така разпространителят ще печели седемстотин процента на брой вместо обичайните сто.

— Но ако книгата е слаба…

— През първата седмица това няма да има значение — отвърна Кейт. — В интерес на книжарниците ще е да оставят романа на витрината, на щанда, до гишето, дори на лавиците с бестселъри. Моите проучвания показват, че през първата седмица ще трябва да продадем само десет хиляди броя, за да влезем на петнайсето място в списъка, което означава по-малко от десет броя на книжарница.

— Доколкото разбирам, по този начин шансовете ни ще са около петдесет процента — рече Таунсенд.

— Мога да ги увелича. През седмицата на публикуването ще използваме мрежата си от вестници и списания в страната, за да се погрижим романът да получи благоприятна оценка и реклами на първа страница. Освен това ще пусна статията си „Невероятната госпожа Шъруд“ в колкото списания сметнеш за разумно.

— Ако по този начин ще ми спестиш един милион долара, можеш да я публикуваш във всички — отвърна той. — Но с това шансовете ни все пак остават малко над петдесет процента.

— Ако ми позволиш да отида още по-надалеч, мога да обърна нещата в наша полза.

— Какво предлагаш? Да купя „Ню Йорк Таймс“ ли?

— Решението не е чак толкова драстично — усмихна се Кейт. — Препоръчвам през седмицата на публикуването нашите служители да изкупят пет хиляди броя от книгата.

— Пет хиляди броя ли? Все едно да хвърлиш парите на вятъра.

— Не непременно — възрази тя. — След като повторно ги продадем на книжарниците за петдесет цента броя, с други думи за петнайсет хиляди долара, ти ще си гарантираш една седмица в списъка на бестселърите. И тогава господин Яблоун ще трябва да ти върне втория милион.

Таунсенд я прегърна.

— Знаеш ли, може би ще успеем.

— Но само ако научиш имената на онези хиляда и сто книжарници.

— Умно момиче! — Той я притисна към себе си още по-плътно.

Кейт се усмихна.

— Поне открих какво те възбужда.

— Стивън Холит е на първа линия, на втора е Рей Аткинс, министърът на промишлеността — съобщи Памела.

— Първо ще разговарям с Аткинс. Кажи на Стивън да изчака.

Армстронг изчака прещракването на последната си играчка, която щеше да запише целия разговор.

— Добро утро, Рей. С какво мога да ти помогна?

— Въпросът е личен, Дик. Чудех се дали бихме могли да се срещнем.

— Разбира се — отвърна Армстронг. — Какво ще кажеш по някое време идната седмица да обядваме в „Савой“? — Той прелисти бележника си, за да види коя среща може да отмени.

— Спешно е, Дик. И предпочитам да не е на толкова публично място.

Армстронг провери ангажиментите си до края на деня.

— Добре, в такъв случай да обядваме заедно в личната ми трапезария. Трябваше да се видя с Дон Шарп, но щом е толкова спешно, ще го отложа.

— Много любезно от твоя страна, Дик. Какво ще кажеш за един часа?

— Чудесно. Ще пратя някой да те посрещне на рецепцията и да те доведе направо в кабинета ми. — Армстронг затвори и се усмихна. Знаеше точно за какво иска да се срещнат министърът на промишлеността. В крайна сметка, през годините той бе останал верен поддръжник на лейбъристката партия — не на последно място с ежегодни дарения от по хиляда лири на петдесет ключови функционери. Тази малка инвестиция му гарантираше петдесет близки приятели в парламентарната партия, неколцина от които министри, и му осигуряваше постоянен достъп до най-висшите правителствени равнища. Ако искаше да упражнява същото влияние в Америка, това щеше да му струва един милион долара годишно.

Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън — Памела го свързваше със Стивън Холит.

— Извинявай, че се забавих, Стивън, но ме потърси Рей Аткинс. Каза, че трябвало спешно да ме види. Струва ми се, че и двамата можем да се досетим за какво.

— Мислех, че решението за „Ситизън“ се очаква най-рано другия месец.

— Може би искат да го съобщят, преди да плъзнат слухове. Не забравяй, че Аткинс беше министърът, който представи офертата на Таунсенд за „Ситизън“ пред Комисията по монополите и корпоративните сливания. Лейбъристката партия едва ли ще изпадне във възторг от възможността Таунсенд да контролира и „Ситизън“, и „Глоуб“.

— Но в крайна сметка ще реши комисията, Дик, а не министърът.

— Въпреки това не вярвам да позволят на Таунсенд да овладее половината Флийт стрийт. Във всеки случай, „Ситизън“ е единственият вестник, който лейбъристката партия е подкрепяла последователно — повечето други издания са с консервативни позиции.