Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Какво? — недоверчиво попита тя.

— Вижте, всяко голямо издателство получава по сто, даже по двеста ръкописа седмично. Никой не е в състояние да си позволи да назначи толкова много хора, че да четат всичко. Така че не бива да се отчайвате.

— Но тогава как някой нов автор като мен би могъл да привлече интерес към работата си? — възкликна госпожа Шъруд.

— Моят съвет към всеки, сблъскал се с такъв проблем, е да си намери добър агент — опитен човек, който да знае точно към кое издателство да се обърне и навярно дори кой редактор би се заинтригувал.

Таунсенд се съсредоточи върху агнешкото си и зачака госпожа Шъруд да събере необходимия кураж. „Винаги я оставяй да води — бе го предупредила Кейт, — така няма да заподозре нищо.“

— Бих ли могла да ви помоля — колебливо започна госпожа Шъруд — да прочетете романа ми и да ми дадете професионалното си мнение?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Кийт. Госпожа Шъруд се усмихна. — Когато се върнем в Ню Йорк, просто ми пратете ръкописа в „Шуман“. Ще се погрижа някой от старшите редактори да го прочете и да ми даде писмен доклад.

Госпожа Шъруд прехапа устни.

— Но аз нося романа със себе си — каза тя. — Виждате ли, ежегодното ми околосветско плаване ми дава възможност да внасям малки поправки.

Таунсенд копнееше да й отвърне, че благодарение на готвачката на брат й това вече му е известно. Но се задоволи с думите:

— В такъв случай защо не се отбиете в каютата ми? Така ще мога да прочета първите няколко глави, които поне ще ми дадат представа за стила ви.

— Наистина ли, господин Таунсенд? Много любезно от ваша страна. Моят скъп съпруг често казваше, че човек не трябва да смята всички австралийци за каторжници и разбойници.

Таунсенд се засмя. В същия момент Клер се наведе към него.

— Вие ли сте онзи господин Таунсенд, за когото споменава статията в сутрешния брой на „Оушън Таймс“?

Кийт си придаде изненадан вид.

— Нямах представа — отвърна той. — Не съм я чел.

— Отнася се за човек на име Ричард Армстронг — нито един от двамата не забеляза реакцията на госпожа Шъруд, — който също бил издател.

— Познавам един Ричард Армстронг — каза Таунсенд, — така че е напълно възможно.

— Бил награден с кръст за храброст — намеси се генералът, — но това е единственото хубаво нещо, което пише за него в статията. Казвам ви, човек не може да вярва на всичко, което чете във вестниците.

— Съгласен съм с вас — отвърна Кийт.

Госпожа Шъруд се изправи и ги напусна, без дори да им пожелае лека нощ.

Веднага щом тя се отдалечи, генералът започна да разказва на доктор Пърсивал и господин Осбърн втората глава от автобиографията си.

— Не бих искала да ви прекъсвам, генерале — надигна се от мястото си Клер, — но аз също мисля да си лягам.

Таунсенд дори не погледна към нея. Няколко минути по-късно, докато старият военен се евакуираше от брега на Дюнкерк, той също се извини, стана и се прибра в каютата си.

Едва беше излязъл от душа, когато на вратата се почука. Кийт се усмихна, облече си хавлиения халат с емблема на кораба и бавно пресече стаята. Ако госпожа Шъруд му донесеше ръкописа си, щеше да има повод да се срещне с нея на следващата сутрин. Той отвори вратата.

„Добър вечер, госпожо Шъруд“ — понечи да каже Таунсенд, само за да открие, че пред него стои Кейт. Бе разтревожена. Тя припряно влезе и затвори вратата.

— Нали се уговорихме да не се срещаме, освен при извънредни обстоятелства? — попита Кийт.

— Обстоятелствата наистина са извънредни — отвърна тя, — но не можех да рискувам да ти го кажа на вечеря.

— Затова ли ме попита за статията, след като трябваше да говориш за новата пиеса на Бродуей?

— Да — потвърди Кейт. — Недей да забравяш, че разполагах само с два дни, за да я опозная. Тя току-що се обади в каютата ми, за да ме попита дали наистина вярвам, че си издател.

— И ти какво й отговори? — попита Кийт.

В този момент на вратата отново се почука. Той вдигна показалец към устните си и посочи към душа. Изчака, докато Кейт дръпне завесата, после отвори и каза:

— Госпожо Шъруд. Много се радвам да ви видя.

— Благодаря, господин Таунсенд. Реших да се отбия и да ви оставя това. — Тя му подаде дебел ръкопис. — Просто в случай, че нямате какво друго да правите.

— Много мило от ваша страна — отвърна той и взе ръкописа от ръцете й. — Какво ще кажете да поговорим утре сутрин след закуска? Тогава ще мога да ви съобщя първите си впечатления.

— О, наистина ли ще го направите, господин Таунсенд? Нямам търпение да науча какво мислите за романа ми. — Тя се поколеба. — Надявам се, че не съм ви обезпокоила.