Джефри Арчър - Четвъртата власт

До края на основното ястие не беше успял да размени с нея и десетина думи. По време на кафето Клер го попита дали някога е бил в Англия.

— Да, в Оксфорд, точно след войната — за пръв път от петнайсет години насам призна Таунсенд.

— Кой колеж? — рязко се завъртя към него госпожа Шъруд.

— Уорчестър — любезно отвърна той. Но това бе първият и последният й въпрос за тази вечер. Кийт се изправи, когато тя напускаше масата, и се зачуди дали три дни ще са му достатъчни. Когато допи кафето си и пожела лека нощ на Клер и генерала, той се прибра в каютата си и за пореден път препрочете доклада. В него не се споменаваше за предразсъдъци и снобизъм, но пък Сали никога през живота си не беше виждала Маргарет Шъруд.

Когато на следващата сутрин Таунсенд зае мястото си за закуска, единственият свободен стол бе от дясната му страна. Той изчака и си тръгна последен, но госпожа Шъруд изобщо не се появи. През следващия час обикаля из кораба с напразната надежда да се натъкне на нея.

Кийт закъсня за обяд с няколко минути и откри, че госпожа Шъруд се е преместила от отсрещната страна на масата между генерала и доктор Пърсивал. Тя дори не погледна към него. Появилата се малко по-късно Клер нямаше друг избор, освен да седне до него, въпреки че незабавно поведе разговор с господин Осбърн.

Таунсенд се опитваше да слуша госпожа Шъруд, като се надяваше да намери някакъв повод да се намеси, но тя просто казваше, че това било деветнайсетото й околосветско пътешествие и познавала кораба също толкова добре, колкото капитана.

Вече започваше да се страхува, че планът му няма да успее. Дали не трябваше да повдигне въпроса направо? Кейт го бе посъветвала да не го прави. „Не бива да я смятаме за глупачка — преди да се разделят на летището го предупреди тя. — Бъди търпелив и възможността сама ще ти се открие.“

Той небрежно се завъртя надясно, когато чу доктор Пърсивал да пита Клер дали е чела „Реквием за една светица“.

— Не — отвърна тя. — Добра ли е?

— О, аз съм я чела — намеси се от отсрещната страна на масата госпожа Шъруд, — и ви уверявам, че това далеч не е най-добрата му книга.

— Ужасно съжалявам да го чуя, госпожо Шъруд — малко прекалено бързо отвърна Таунсенд.

— Защо, господин Таунсенд? — неспособна да скрие изненадата си, че дори той знае кой е авторът, попита тя.

— Защото имам честта да публикувам творбите на господин Фокнър.

— Нямах представа, че сте издател — каза доктор Пърсивал. — Колко вълнуващо. Обзалагам се, че на този кораб има много хора, които могат да ви разкажат интересна история.

— Вероятно даже един-двама на тази маса — като избягваше погледа на госпожа Шъруд, отвърна Таунсенд.

— Болниците са безкраен източник на истории — продължи доктор Пърсивал. — Уверявам ви.

— Вярно е — съгласи се Кийт. Разговорът започваше да му доставя удоволствие. — Но само добрата история не е достатъчна. Трябва да си в състояние да я изложиш на хартия. А за това е нужен истински талант.

— В коя компания работите? — като се мъчеше да говори небрежно, попита госпожа Шъруд.

Таунсенд й беше пуснал мухата и тя веднага се бе хванала на кукичката.

— „Шуман и Ко“ в Ню Йорк — също толкова нехайно отвърна той.

В този момент генералът започна да обяснява на Кийт колко много хора го карали да напише мемоарите си. После разкри на всички на масата как би могла да изглежда първата глава.

Таунсенд не се изненада, когато на вечеря госпожа Шъруд зае мястото на Клер от дясната му страна. По време на пушената сьомга той се задълбочи да обяснява на госпожа Пърсивал как една книга можела да попадне в списъка на бестселърите.

— Може ли да ви прекъсна, господин Таунсенд? — тихо попита госпожа Шъруд, докато им поднасяха агнешкото.

— С удоволствие, госпожо Шъруд.

— Интересува ме в кой отдел работите в „Шуман“.

— Не съм в конкретен отдел — отвърна той.

— Как да разбирам това?

— Ами, виждате ли, аз съм собственик на компанията.

— Това означава ли, че имате право да отменяте решенията на главния редактор? — попита госпожа Шъруд.

— Мога да отменя решението на всеки — заяви Таунсенд.

— Просто… — Тя се поколеба и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не слуша разговора им — не че имаше значение, защото Кийт знаеше какво ще му каже. — Просто преди известно време пратих в „Шуман“ един ръкопис. Три месеца по-късно получих отказ, без дори да ми обяснят причината.

— Много съжалявам. — Таунсенд замълча за миг преди да произнесе следващата си, грижливо подготвена реплика. — Разбира се, истината е, че много от ръкописите, които получаваме, отиват направо в кошчето, без никой да ги прочете.