Джефри Арчър - Четвъртата власт

Армстронг се пресегна под масата и постави ръка на бедрото й.

— До колко ще наддаваш? — попита тя.

Сервитьорът се приближи до тях и им поднесе големи чинии с хайвер.

Дик бързо отдръпна дланта си и насочи вниманието си към храната.

От уикенда в Париж двамата прекарваха заедно всяка нощ и той не можеше да си спомни откога не си е губил ума по някого — ако изобщо се беше случвало. За огромна изненада на Сали, Армстронг си тръгваше рано от работа и на следващия ден не се появяваше преди десет.

На закуска й предлагаше да й купува подаръци, но тя ги отхвърляше и това го караше да се страхува да не я загуби. Той знаеше, че това не е любов, но се надяваше връзката им да продължи. Винаги се бе ужасявал от мисълта за развод, въпреки че напоследък виждаше Шарлот само по официални поводи и не си спомняше откога не са спали заедно. Но за негово облекчение Шарън изобщо не споменаваше за брак.

След като омете хайвера, Дик нападна пържола, която заемаше цялата му чиния и трябваше да му поднесат зеленчуковата гарнитура в отделен съд. С помощта на две вилици той откри, че е в състояние да яде едновременно от две чинии, докато Шарън едва докосваше листо маруля и парченце пушена сьомга. Армстронг щеше да си поръча и втора порция, ако Шарън не бе започнала да прокарва десния си крак по вътрешната страна на бедрото му.

Той остави салфетката си на масата и тръгна да излиза. Шарън го последва. Влязоха в асансьора и той натисна бутона. Вратите се затвориха точно навреме, за да попречат на някаква възрастна двойка да се качи при тях.

Когато слязоха на седмия етаж, Дик с облекчение видя, че в коридора няма никой, защото иначе непременно щеше да забележи състоянието, в което се намираше.

Щом затвори вратата с крак, Шарън го придърпа на пода и започна да съблича ризата му.

— Не издържам повече — прошепна тя.

На следващата сутрин Армстронг седеше в стаята, ядеше закуските и на двамата и преглеждаше курса на швейцарския франк във „Файненшъл Таймс“.

Шарън се възхищаваше на отражението си в голямото огледало и бавно се обличаше. Тя се усмихна, завъртя се, приближи се до масата и стъпи с дългия си крак на стола. После издърпа нагоре черния си чорап. Дик изпусна ножа си на килима. Изправи се и изпъшка, когато Шарън пъхна ръце под халата му.

— Имаме ли време? — попита Армстронг.

— Не се безпокой за времето, скъпи, търгът няма да започне преди десет — прошепна тя, разкопча сутиена си и отново го притегли на пода.

Излязоха от хотела в десет без няколко минути, но тъй като единственият предмет, който го интересуваше, нямаше да бъде обявен преди единайсет, закрачиха хванати ръка за ръка покрай езерото и бавно се запътиха към центъра на града, като се наслаждаваха на топлото утринно слънце.

Когато влязоха във фоайето на „Отел дьо Берг“, Армстронг се изпълни със странни опасения. Въпреки факта, че през живота си беше постигал всичко, каквото поиска, за пръв път участваше в търг. Ала подробно му бяха обяснили какво се очаква от него и той веднага се зае да изпълни инструкциите. На входа на залата съобщи името си на една от елегантно облечените жени, които седяха зад дълга маса. Тя му заговори на френски и Дик на същия език й отвърна, че се интересува само от номер четирийсет и три. После с изненада установи, че почти всички места в залата вече са заети, включително онова, което бе избрал предишната вечер. Шарън посочи два свободни стола от лявата страна на помещението. Той кимна и я поведе по пътеката. Докато се настаняваха, зад тях седна млад мъж.

Армстронг провери дали може да вижда аукционера и временно инсталираните телефони. Мястото му не беше толкова удобно, колкото предишния му избор, но не смяташе, че това по някакъв начин ще му попречи да изпълни своята част от сделката.

— Номер седемнайсет — заяви от подиума си аукционерът.

Дик отвори каталога на съответната страница и видя посребрено великденско яйце върху подставка от четири кръста със синия емайлов герб на Николай II, поръчано през 1907 година на Карл Фаберже за царицата. Той се съсредоточи върху аукциона.

— Десет хиляди ли чух? — попита аукционерът и кимна на някого в дъното. — Петнайсет хиляди.

Дик се опитваше да следи различните наддавания, макар да не беше съвсем сигурен откъде идват, и когато най-после продадоха номер седемнайсети за 45 хиляди франка, нямаше представа кой е купувачът. Дойде му като гръм от ясно небе, когато аукционерът удари с чукчето си, без да каже „Четирийсет и пет хиляди първи път, четирийсет и пет хиляди втори път, продадено“.