Лионор Флайшър - Герой по неволя

Господи! Всички бяха безнадеждни. Отвратен, Бърни ЛаПланте се обърна към Гейл Гейли, за да изрази възмущението и гнева си, но нея я нямаше. Беше отново сам.

Гейл се измъкна от спалнята в препълнения хол, където пресконференцията течеше с пълна сила. В помещението беше много топло заради ярките телевизионни прожектори и Джон Бъбър започна да се спаружва от жегата.

— Господин Бъбър! Господин Бъбър! — извика Гейл.

Джон погледна жадно по посока на гласа й.

— Искате да ме питате ли нещо, госпожице Гейли?

— Всички ние ви смятаме за герой, господин Бъбър. Вие мислите ли се за герой? — Тя зададе въпроса ясно и без емоция, но в сърцето си Джон Бъбър усещаше, че думите й имат друг подтекст. Знаеше за какво го пита, тук пред всички тези хора.

Той погледна в лицето й и онова, което прочете в него, го накара да се сконфузи за миг, но после се усмихна.

Когато заговори, гласът му бе по-уверен.

— Мисля, че всички ние сме герои, ако ни хванете в подходящ момент. У всички нас се крие нещо благородно и почтено. И всички ние… понякога сме много далеч от геройството. Пресата е тази, която забелязва един момент и една личност, а не други. Аз съм просто още едно човешко създание, като всички останали, съвсем крехко, с примес на смелост и почтеност.

Гейл и Джон се гледаха право в очите и тя лекичко му кимна. Беше удовлетворена… поне засега. Познаваше кога някой прави признание, дори да не беше пълно или да не тежеше в съда.

За Гейл Гейли тази работа с героя беше огромен катаклизъм. От нея тя научи много неща за живота, за естеството на истината и за самата себе си. Оцени по друг начин характера, амбициите, ценностите си. Междувременно изгуби немалко илюзии, което не беше лошо за един журналист. Но пък вникна дълбоко в човешкото поведение, което от своя страна не беше никак лошо за един човек.

Що се отнася до тях двамата — Джон и Гейл, до бъдещето им заедно, животът щеше да си каже думата. Както показва тази история, стават какви ли не странни неща.

Джеймс Дийкинс, директорът на Новините на Канал 4, най-добре обобщи прощалните слова на Джон Бъбър.

— Ама че говна! Чувал ли си повече глупости и лиготии от човек, който не е президент? — попита той. — Писна ми от него, Уоли, а обикновено изпреварвам с десет минути публиката.

— Нали ти ме убеждаваше, че Гейл няма да напусне — каза укорително Уолас. — „Не може да напусне, Уоли, това е в кръвта й“ — изимитира го той.

— Гейл ли? Басирам се на петдесет долара, че до седмица ще се върне и ще се моли за репортаж.

Ето че ние също стигнахме до края на нашата ист… Какво? Не е краят ли? О, значи искате да знаете какво се случи с Бърни ЛаПланте? Естествено, не влезе в затвора — това, че помогна на Джон Бъбър на перваза, промени мнението на съдията Гойнс. Обвиненията в кражба на кредитните карти на Гейл Гейли трябваше да отпаднат, когато госпожица Гейли изведнъж „си спомни“, че ги е „заела“ на господин ЛаПланте по свое собствено желание. Въпреки че инспектор Дейтън не беше толкова луд, че да приеме нейната очевидно измислена версия, по съвета на капитана на участъка той сви рамене и изостави случая. Все пак стана ясно, че дребният като невестулка ЛаПланте не беше зловещ шеф на мрежа за търговия с крадени кредитни карти, а просто някакъв незначителен самотник, който не умее да подбира момента, а още по-малко да преценява правилно нещата. Освен това беше излязъл от онзи хотел, посрещнат от бурни ръкопляскания. Едва ли отделът имаше интерес да повдига обвинения срещу най-добрия приятел на Джон Бъбър.

Що се отнася до присъдата по обвинението за пласиране на двадесетте кашона краден латекс, Бърни получи строго мъмрене, а срокът му беше намален на времето, което вече беше излежал в затвора. Съдията Гойнс го предупреди да се държи добре и повече да не се връща в съдебната му зала, а когато Бърни обеща, съдията го помоли да му даде автограф, както направиха и всички в претъпканата зала.

Бърни беше прочут за по-малко от седмица — седмица, през която положи извънредни усилия да не се набива на очи, като отклоняваше успешно всички покани за интервюта и снимки, след което името му се забрави от всички. Това не го разтревожи ни най-малко, тъй като хората, на които държеше, продължиха да се отнасят към него с нещо като страхопочитание. Когато и да влезеше в „Шадоу Лаундж“, Чик винаги го черпеше с любимия му коктейл за сметка на заведението. А когато позвънеше в дома на Евелин ЛаПланте, което напоследък правеше доста често, вратата се отваряше широко и на прага заставаше усмихнатата Евелин, нагласена, с хубава прическа, която го канеше вътре, а изпадналият в екстаз Джон се хвърляше в прегръдките на Бърни. От кухнята се разнасяше дивен аромат, а Елиът, пожарникарят, не се виждаше никакъв.