Лионор Флайшър - Герой по неволя

Бъбър отговори първо на този въпрос — бавно, може би неловко, но искрено.

— Беше в момент на ужасна слабост — каза той в микрофоните, които го заобикаляха, докато зрителите слушаха със затаен дъх. — Чувствах се… как да кажа, „съкрушен“ от цялото напрежение… от очакванията, които съпътстват известността… славата. Просто не се смятах за… достоен… за представата, която всички имаха за мен… Затова, отчаян, излязох на перваза с намерението да… скоча. Тази моя постъпка постави в опасност живота на отрудени полицаи и пожарникари, да не говорим за живота на скъпия ми приятел Бърнард ЛаПланте.

Споменаването на името на Бърни доведе до малка експлозия сред журналистите, които започнаха да се надвикват от всички краища на помещението.

— Кой е Бърнард ЛаПланте?

— Знаехте ли, не ЛаПланте е престъпник с досие?

— Каква е връзката ви с Бърнард ЛаПланте?

Джон Бъбър си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Бърнард ЛаПланте е мой близък приятел, който ми се притече на помощ, като изложи на голяма опасност собствения си живот…

От всички професионални журналисти в стаята, само Гейл Гейли запази мълчание. Имаше въпроси към Джон Бъбър, и то много, но засега се сдържаше, за да чуе първо какво има да каже той. Стоеше, облегната в дъното на помещението, големите й тъмни очи наблюдаваха съсредоточено Бъбър, а в ума й се блъскаха противоречиви мисли. Подозренията й заплашваха изцяло да я погълнат.

Тук на карта е заложен собственият ми живот, мислеше тя, бъдещето ми. Трябва да знам! Трябва! И тъй като Джон Бъбър явно нямаше намерение да й каже, оставаше само един човек…

Полицаите сграбчиха ЛаПланте, в мига в който се покатери през рамката на прозореца. Затвориха го на сигурно в огромната спалня на Джон Бъбър и един униформен полицай застана на пост отвън, да не би да извърши някоя глупост. Бърни седеше на грамадното легло на Бъбър, което трябваше да е негово, и гледаше пресконференцията в съседната стая по широкоекранния цветен телевизор на Бъбър. Който също трябваше да е негов.

— Вярно, Бърни е направил някои грешки. — Слушаше как Бъбър парира въпросите на журналистите. — И аз съм правил немалко. Всъщност не познавам човек, който да не е. Мисля, че Бърни иска да не му се бъркат в личния живот и аз ще уважа неговото желание.

Дотук добре. Бърни кимна, а очите му се спряха на дистанционното, което лежеше на нощното шкафче. Без дори да се замисли, той го взе и го пъхна в джоба си. Все пак вечерта нямаше да е напълно загубена.

— Какво ви каза? — извика един репортер. — За какво разговаряхте?

Бъбър се поколеба.

— Ами, онова, което ми каза, беше лично. Но ми възвърна самочувствието. Каза ми, че ми е дадена невероятната възможност, шанса да извърша нещо добро в света.

Аз ли съм казал това, чудеше се Бърни. Странно, не си спомняше. Но ръката му, сякаш движена от собствена воля, се пъхна в джоба, извади дистанционното и го постави обратно на мястото му.

В този момент вратата на спалнята се отвори и в стаята влезе Гейл Гейли. Бърни трепна виновно — дали го беше видяла да връща обратно дистанционното?

— Ей, как влезе? — попита той. — Никой не бива да влиза тук!

— Промъкнах се, без да ме видят — отвърна Гейл простичко.

— Ама и вие от пресата сте едни. Въобразявате си, че можете да влизате навсякъде, да шпионирате хората… — тонът на Бърни бе горчив. Нямаше никаква причина да обича Гейл Гейли или пресата. Точно телевизията, и по-специално Гейл, бяха създали Джон Бъбър, бяха го превърнали в герой, а Бърни ЛаПланте заклеймяваха пред света като престъпник с досие.

Но Гейл не сваляше поглед от Бърни, от оцапаното му лице. Можеше да се закълне, че това лице й беше познато. Дори гласът — това печално носово виене — й звучеше познато.

— Чуйте, господин ЛаПланте… ъ-ъ… Бърни… кой си ти?

— Кой съм аз ли? — обърна се той иронично към нея. — Ти ли ме питаш? Нали ти си големият спец, за бога! Как ме нарече? „Измет“, нали? „Влечуго“ или как беше там, „изнудвач“…

Укорите на Бърни сякаш отскачаха от Гейл, тя почти не ги чуваше. Имаше само един въпрос.

— Ти ли беше? В самолета? Ти ли ми спаси живота? — попита тя тихо.

Въпросите, заедно с настойчивостта, с която ги задаваше Гейл, стреснаха Бърни.

— А-аз ли? — запъна се той, после отново стана нахакан. — Я вижте, не давам интервюта. Бил е Джон Бъбър. Ако искате да ме питате нещо, обърнете се към адвокатката ми, госпожица О’Дей.

Гейл срещна погледа на Бърни и очите й се взряха дълбоко в лицето му. Тонът й беше умолителен.