Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Бавно и полека — каза той на глас на Бърни. Бърни направи малка стъпка и отново замръзна.

— Какво те накара да го направиш, Бърни? Да влезеш в самолета? — Джон си мислеше, че като му говори, може да отклони вниманието на ЛаПланте от голямата височина.

Бърни пристъпи още веднъж предпазливо.

— Не знам. Имаше едно момченце, което каза: „Влезте и спасете баща ми, господине.“ Помислих си за сина ми Джон и за скапания пожарникар, с когото се среща жена ми. Имах чувството, че трябва да спасявам себе си.

Странното е, че Бърни ЛаПланте не беше изказвал тези мисли дори на себе си, но когато се отрониха от устата му, той осъзна, че са самата истина.

— Да — рече замислено Джон. — А аз имах чувството, че трябва да се преструвам, че обувката е моя.

Бърни се изсмя нервно.

— А сега ще трябва да си носиш последствията, приятел. Всеки ден ще трябва да бъдеш герой за всички. — Той погледна надолу към огромната тълпа, за която Джон Бъбър беше герой, и направи втората си грешка.

Само за миг-два виенето на свят тръгна от корема, изкачи се в гърдите и се настани в главата на Бърни ЛаПланте. Той залитна, после стъпи накриво. Цялата тълпа отдолу ахна в един дъх, когато видя мъжа на перваза да залита и да се бори да запази равновесие.

Джон Бъбър инстинктивно протегна ръка и грабна рамото на Бърни.

— Спокойно, друже. Всичко ще е наред.

Вътре в апартамента Гейл видя ръката на Джон върху Бърни. Тя затаи дъх. Беше ли възможно? Дали Джон щеше да блъсне Бърни долу? Гейл все още имаше усещането — сега вече смътно и може би нелогично, без да се основава на никакви факти, но все пак усещане — че Бърни навярно е сторил нещо на Джон, че има някаква власт над него. Каква по-удачна възможност за Бъбър да се отърве от някого, който му прави живота ад?

— Не гледай надолу — каза Джон. — Гледай напред. Прави само по една крачка, Бърни. Точно така. С теб съм, приятел.

Дребното тяло на Бърни беше обляно в пот, а студеният нощен вятър го караше да трепери. Очите му се отваряха и затваряха, докато мозъкът му се бореше да се отърве от замайването. Той пристъпи несигурно напред, после още веднъж. Знаеше, че не може да гледа надолу, не трябва да гледа надолу.

Бърни погледна надолу.

Далече под него, земята се завихри в кръг — мъничките хора се завъртяха като мравки в някаква гигантска космическа въртележка и…

— Ааааааааааа! — изкрещя Бърни и падна.

Евелин и Джон бяха подпомогнати от един полицай да преминат през тълпата, но въпреки това беше трудно. Най-после достигнаха предните стъпала на „Дрейк“. Нещо ставаше, нещо ужасно. Хората около тях издаваха викове и стонове на страх. Погледнаха нагоре, тъкмо когато Бърни се залюля на ръба, тялото му се завъртя и падна от перваза.

— Господи! Бърни! — задави се Евелин и от гърлото й се изтръгна писък.

— Татко! — изкрещя Джон с разкривено от страх личице. И двамата никога не бяха обичали Бърни така силно, както в този момент.

Гейл стоеше като парализирана до прозореца, замръзнала от уплах. Това, което гледаше с такова напрежение, не беше някаква новина или събитие, а борба на живот и смърт, чийто завършек нямаше да бъде повлиян от десетките камери, насочени към нея. Навън бяха само Бърни и Джон, и поне единият със сигурност нямаше да оживее.

Бърни ЛаПланте усети как пада в празното пространство. Инстинктивно изви тяло и отчаяно протегна ръка към нещо — каквото и да е — за което да се хване. Дланта му докосна перваза, а пръстите му се впиха и го стиснаха здраво. Така се озова увиснал само на една ръка от петнадесетия етаж, провесен над безкрайността. Джон Бъбър притаи дъх и протегна ръка към него.

— Влизай вътре, приятел! — грубо му извика един пожарникар до прозореца. — Не можеш да му помогнеш.

Бърни изпитваше неистова болка в рамото, което бе поело тежестта на цялото му тяло. Пръстите му започнаха да се изплъзват. Той погледна нагоре, където лицето на Джон Бъбър гледаше към неговото. Джон Бъбър прочете молбата в очите на Бърни. Не ме оставяй да умра.

Освен това видя, че Бърни ЛаПланте е съвсем близо до смъртта. Единственото, което го делеше от унищожение, беше несигурното хващане с една ръка. И сигурно… сигурно му е минало през ум, че животът му ще е много по-лесен без Бърни ЛаПланте. Освен това Джон не беше длъжен да стори нищо. От него не се очакваше да прави каквото и да било. Просто трябваше да не му подава ръка…

Същата мисъл навярно бе минала и през ума на Бърни ЛаПланте, докато висеше, а силите постепенно го напускаха. Ако Джон Бъбър не му подаде ръка…