Лионор Флайшър - Герой по неволя

Но Уолас се безпокоеше за по-важни неща, отколкото за един цветист коментар, който бяха пропуснали.

— Слушай, Дийк, ами ако Бъбър крие нещо? Ако не е този, за когото се представя, не е истинският герой?

Очите на Дийкинс светнаха, пресмятайки бързо наум.

— Суперсензация! — промълви той, а умът му пресмяташе какви нови възможности ще се предоставят.

— Не, Дийк, не е никаква сензация — каза Уолас с твърд глас и сериозен израз в промитите си очи. — Ние подкрепихме този тип, той е наш човек! Дадохме му доверието си. Дадохме му един милион долара.

Дийкинс помръкна. Уолас беше прав; независимо дали им харесваше, бяха вързани с Джон Бъбър. Но преди да успее да отговори, по монитора на Канал 4 се долови голямо раздвижване. Гласът на Конклин се извисяваше от вълнение. Тълпата около него се люшна напред.

— Сега пък какво има? — каза Дийкинс.

— Нещо става. Бъбър предава някакво съобщение. И двамата… — Конклин трябваше да крещи в микрофона, за да надвика тълпата зяпачи, — все още седят на перваза, но Бъбър прави знаци на някого през прозореца. Изглежда, им казва нещо, а сега… Сега вдига два пръста. Да! Той прави някакви знаци с вдигнати два пръста…

Евелин ЛаПланте не откъсваше поглед от пътя, но ушите й попиваха гласа, идващ от малкия портативен телевизор, който Джон беше взел. Репортерът коментираше пред хотел „Дрейк“. Един Господ знае защо, но Бърни се намираше на перваза на един прозорец, петнадесет етажа над земята и Джон умираше от страх. Признай си, Евелин, ти също умираш от страх.

Пътят от покрайнините до центъра на Чикаго е дълъг. Тя натисна газта и комбито бързо набра скорост, като се движеше поне с двадесет мили повече, отколкото обикновената скорост на Евелин. Тя погледна към сина си, седнал до нея с пребледняло лице и с очи по-големи, по-тъжни и по-уплашени от всякога. Чувство за вина обля Евелин, когато помисли колко много Джон обича Бърни и колко обиди бе изрекла по негов адрес след развода. Не че не ги заслужаваше, но въпреки това…

— Ако си останал с впечатлението, че го мразя, не е така. Аз… аз мразя държането му. Той е егоист, себичен и циничен…

— Какво значи циничен? — прекъсна я Джон.

— Това е, когато си казваш: „Всички други мамят, защо да не го правя и аз?“ Но аз… аз не го мразя , Джон — каза тя прочувствено. — Аз… го обичах… някога. Много. Само че… се уморих. Може би вината не е изцяло негова. Може би, ако той и аз… Какво става? О, господи!

Гласът на репортера по телевизора изведнъж стана настойчив. Евелин ЛаПланте чуваше как виковете на тълпата се засилват. Сърцето й скочи в гърлото.

— През прозореца се надвесват пожарникари! Те държат нещо, което явно са дълги прътове, които протягат към двамата мъже на перваза, към Джон Бъбър и неговия приятел Бърнард ЛаПланте.

— Какво става? Какво правят? — терзаеше се Евелин, а комбито набра още по-голяма скорост.

— ЛаПланте и Бъбър се протягат към прътовете! — съобщи телевизионният репортер. — На краищата на прътовете има нещо закачено. Те взимат нещо от тях! Прилича на… Прилича на… Мисля, че това е… Един момент, тук има едно сведение…

Евелин и Джон бяха останали без дъх, разкъсвани от напрежение, докато чакаха да чуят, че „нещото“ е…

— … кафе! Кафе! Казаха ни, че Бъбър и ЛаПланте са помолили за две чаши кафе! — извика триумфално репортерът.

Евелин се изсмя с облекчение.

— Кафе! Съвсем в стила на баща ти да помоли за нещо напълно неподходящо. Хиляди хора го гледат, а той иска чаша кафе. — Тя поклати глава, а гласът й омекна. — Помня, че когато ти беше в болницата за операция от апандисит, баща ти стоя цяла нощ до леглото ти, а мрази болниците, все си мисли, че ще лепне някоя зараза. А когато чичо ти Хауърд се нарани… — Тя млъкна, потънала в спомени.

Джон слушаше захласнато. Никога не бе чувал майка си да говори така за баща му, с такъв безкритичен тон. Това сгря сърцето му.

— Изглежда, баща ти проявява най-добрите си черти в моменти на криза. Когато всичко действително се проваля или има някакъв спешен случай, той забравя да бъде Бърни ЛаПланте и постъпва като… човешко същество. — Сълзи изпълниха очите й и тя премига няколко пъти, за да вижда пътя. Вече навлизаха в центъра и почти бяха стигнали хотел „Дрейк“.

— Научихме, че уредите, с които пожарникарите предадоха кафето… описах ги като прътове… всъщност са специални дълги маши, използвани от хотелския персонал за смяна на трудни за достигане електрически крушки — нареждаше репортерът. Всякакво късче безполезна информация беше новина в такава сензационна история.