Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Слушай, ЛаПланте, наистина съжалявам. Всичко е в писмото ми до Гей… ъ-ъ, госпожица Гейли. Много сгреших.

Чъки се надвеси от прозореца до Гейл и обърна камерата си към двамата мъже. Бърни се озъби:

— Я изключи това нещо! Да не искате да скочи?

Гейл и Чъки веднага се отдръпнаха. По красивото лице на младата жена бе изписан страх, но и растяща надежда, както и… любопитство. Колкото и да е невероятно, ЛаПланте беше излязъл вън на перваза. Дали у този човек нямаше нещо повече от онова, което мислеше за него?

— Искам само да си поговоря с теб малко — захвана да го придумва Бърни. — А после можеш да скочиш. Дори два пъти, ако искаш.

— Говори оттам — Бъбър посочи апартамента. — Можеш да говориш отвътре.

Бърни поклати глава.

— Насаме — настоя той. — Вътре има камери и всякакви такива дивотии. Микрофони.

Вътре в апартамента Гейл и другите, само на сантиметри от Бъбър и ЛаПланте, бяха принудени да следят драмата вместо на живо, по телевизионен монитор от петнадесет етажа по-долу, където Конклин отразяваше събитието за новините на Канал 4. Очите на Гейл не се откъсваха от екрана. Лицето й беше бледо и опънато, а очите й приличаха на горящи въглени от силното вълнение.

— Изглежда, отвън на перваза при Джон Бъбър има някой — разказваше Конклин. — Можем само да предполагаме, че това е някакъв спасител — специалист от полицията или пожарникарската служба. — Гласът на репортера се извиси малко от вълнение. — Той… той се приближава към Бъбър, с пълзене. Не се вижда да е вързан с предпазно въже, а както обяснихме, пожарникарите не успяха да опънат платнище.

Камерите дадоха близък план на Бърни, но в тъмнината беше почти невъзможно да се определи кой или какъв бе непознатият. „Спасителят-специалист“ продължаваше да напредва и достигна онази част на перваза, където лежеше писмото на Бъбър.

— То е за Гей… за госпожица Гейли — каза Джон, като посочи писмото.

Бърни се намръщи.

— Абе аз да не съм пощальон? — поиска да знае той. — Качил съм се на майната си, имам фобия от височини, а ти искаш да ти доставя писмото, а? Сложи му марка, за бога! — Той се приближи още към Бъбър.

— Вече си достатъчно близо — каза Джон и Бърни закова на място. — В писмото признавам всичко. Цялата истина. Съжалявам, ЛаПланте. Обувката ти беше у мен, а ти каза, че не искаш да се разгласява, заради неприятностите ти със съда.

— Не си спомням да съм казвал, че не искам един милион долара — заяви Бърни сковано, но напълно логично.

Лицето на Бъбър изглеждаше огорчено. Той сви рамене неспокойно.

— Всъщност не вярвах, че ще удържат на думата си. А после… ти не се появи, извадиха наяве военното ми досие… Все очаквах, че ще дойдеш и ще ме разобличиш.

— Бях на топло, за бога! — озъби се Бърни.

— В банята ли? Цели два дни?

— В затвора! — изсумтя Бърни. По дяволите! — Слушай, Бъбър… — Бърни прекъсна, защото за първи път погледна надолу през ръба и осъзна, че се намират на петнадесет етажа над земята. От височините на Бърни ЛаПланте му се гадеше и той започна да се поти. — Това е лудост! Може да паднем оттук.

— По-добре влизай вътре — каза бързо Джон Бъбър. — Отново рискуваш живота си.

Бъбър беше прав. Бърни най-после проумя опасното им положение. Намираше се високо, много високо над земята, а долу нямаше опънато платнище. Потта започна да се стича по лицето му, а дребното му тяло взе да трепери.

— Започвам… да го осъзнавам, Джон. Слушай. Няма да върша нищо героично тук, имай ми вяра, приятел. Какво ще кажеш да поседнем малко? Няма да има никакви номера, не съм толкова хитър. Можеш, така да се каже, да си починеш, преди да скочиш.

Джон Бъбър долови паниката в думите на дребния мъж и повярва на Бърни. ЛаПланте не беше в състояние да извади заек от шапката си. Той се насили да се отпусне и седна бавно до Бърни, като помогна на дребния мъж да премине от коленичило в седнало положение. Сега бяха един до друг на перваза, а краката им се люлееха през ръба. Разговаряха тихо.

Вътре в апартамента, залепена за монитора, Гейл Гейли би дала всичко, за да чуе какво си казват двамата мъже. В нея се пробуждаше надежда. Възможно ли беше да е подценила ЛаПланте? Може би не е чак толкова ужасен, както си го представяше. Може би дори щеше да помогне…

Джон Бъбър въздъхна и поклати глава.

— Какво направих? — попита той унило. — Бях мръсен, беден и безполезен, но поне бях честен.

Бърни изсумтя.

— Я се отпусни, Джон. Значи мислиш, че ти имаш проблеми, а?