Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Може вече да си го убил! — извика тя.

Ама че работа, помисли си Бърни. Само това ми липсваше.

Ако не беше полицейският ескорт, микробусът на Чъки нямаше да бъде допуснат дори на една пряка разстояние от хотел „Дрейк“. Голяма площ около хотела беше оградена и движението се отбиваше от местопроизшествието. Гъмжеше от полицаи, които бяха издигнали барикади и отцепили с кордон улицата, на която се намираше „Дрейк“. Десетина полицейски коли, между които няколко на отряда за бързо реагиране, бяха паркирани около фасадата на зданието. Беше инсталиран подвижен телефон за свръзка и офицери с високи чинове излайваха заповеди през високоговорителите си. Противопожарният отряд беше изпратил една от колите с най-висока стълба и кран за измъкване на жертви от високи сгради. Щеше да пристигне всеки момент. Две линейки, съоръжени с модерна травматологична апаратура и с първокласни медицински екипи, бяха готови да окажат помощ.

На мястото имаше и три телевизионни екипа: от Канал 4, Канал 8 и Канал 13, с необходимата техника за предаване на живо. От Новините на Канал 4 Ед Конклин вече отразяваше събитието. Освен телевизионните и микрофонните кабели, наоколо беше пълно с журналисти и фотографи от вестниците, всички камери бяха насочени нагоре, петнадесет етажа над тях, към перваза, на който стоеше героят Джон Бъбър, готов да скочи.

Повече от хиляда мъже и жени се бяха скупчили зад барикадите, а някои от жените държаха деца на ръце. Няколко полицаи на коне патрулираха напред-назад пред полицейските бариери, за да сдържат тълпата и да предотвратят размирици. Тези хора бяха по-различни от обичайната тълпа любопитни зяпачи, които се събират като лешояди при нещастни случаи. Те не бяха просто наблюдатели, а хора, които обичаха Джон Бъбър и искаха той да живее. Това не беше тълпа, която вика „Скачай, скачай!“ към мъжа на перваза, а „Не! Недей! Не!“

Над всички тях, много етажи над земята, на перваза на хотелската мансарда, дребната самотна фигура на героя гледаше надолу. Въпреки че скупчените долу хора не можеха да го видят, в очите му плуваха сълзи. Джон Бъбър беше стигнал до онзи момент от живота си, когато повече не виждаше причини да продължава да живее. Не бе имал лоши намерения, но в действителност причиняваше вреда на много хора, хора като Гейл, които му вярваха.

Щом пристигнаха при „Дрейк“, Гейл, Чъки и неохотният Бърни се втурнаха в асансьора към хотелския апартамент на Бъбър, превърнат в команден пост — вътре имаше полицаи, пожарникари, телевизионни монитори, камери, микрофони и дори животоподдържаща медицинска апаратура. На широкия перваз извън високите прозорци, нехаещ за лудницата, която се разиграва зад него, стоеше Джон Бъбър, готов да сложи край на живота си.

— Джон! Не го прави! — Гейл притича до прозореца и се надвеси навън. — Всичко е наред.

Когато чу гласа й, Бъбър се обърна. Той извади от джоба си един плик и като направи една-две крачки към Гейл, се наведе и го постави на перваза.

— Гейл! Това е за теб. Искам да знаеш, че никога не съм искал да те нараня. Тук ще намериш обяснение за всичко.

Гейл се усмихна през сълзи.

— Джон, знам всичко — каза тя.

Така ли?

— Знаеш! — Бъбър се изправи ужасен, загуби равновесие и започна да се клатушка и олюлява към ръба на перваза.

Гейл ахна, а тълпата отдолу реагира на опасното залитане на Бъбър, като извика сърцераздирателно в един глас: „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!“

— Всичко е наред, Джон! — извика бързо Гейл. — Няма нищо. Малка грешка. Всички ще го разберат.

— Малка грешка? — повтори Бъбър с почуда. — Не, това…

— Не, Джон, ти си твърде жесток към себе си. Доведох тук онази гадина, която те…

Бърни ЛаПланте изведнъж се наведе зад нея, пробил си път с лакти до прозореца.

— Почакай! Почакай! Оставете аз да говоря с него, за бога!

Преди да разберат какво става, Бърни вече се беше измъкнал през прозореца и стоеше на перваза. Двама пожарникари се спуснаха към него, протегнаха се през прозореца и го сграбчиха за глезените, но Бърни ги изрита. Разбрали, че в опитите си да го спасят, могат да го бутнат долу, пожарникарите се отказаха.

— Ей, Бъбър, ела насам! Трябва да си поговорим, приятел — Бърни запълзя към Джон на ръце и колене.

— ЛаПланте! — Очите на Джон Бъбър се ококориха от учудване. Това беше последният човек, когото очакваше да види тук, на перваза.

— Хайде, Джон, не бъди идиот! Не обичам височините.

Джон Бъбър се отдръпна от Бърни към ръба и го изгледа подозрително.