Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Какво има? — попита операторът.

— Този диван е смъртоносно оръжие — Гейл заопипва под себе си, мъчейки се да намери изскочилата пружина. — Пружините са… пружините са… По дяволите! — Тя измъкна острия предмет, който я беше убол, и се втренчи в него изумено.

— Какво е това? — попита операторът. Никога не бе виждал подобно нещо.

Вцепенена от недоумение, без да може да свали поглед от предмета в ръката си, Гейл каза бавно:

— Това е наградата… Сребърния… микрофон!

Господи, каза си тя, това е неопровержимо доказателство. Този мъж ЛаПланте и Джон сигурно се познават, трябва да са свързани по някакъв начин. Но как?

Парченцата започваха да се подреждат в стройна мозайка и Гейл изведнъж проумя как трябва да се е случило всичко. Горкият Джон Бъбър, каза си тя, отчаян и в мизерно положение, рискува живота си, за да спаси толкова хора, и докато я измъква, забелязва чантата й. Почти смазан от изтощение и задушаван от пушека, той… той го прибира. Вината на Джон бе единствено в това, че се е възползвал от предоставената му възможност. Това навярно… не, това със сигурност… бе първата му кражба.

Този мазен дребосък Бърни ЛаПланте, този отвратителен пласьор на крадена стока, пред когото Дикенсовия Фагин прилича на Червената шапчица, е виновен, че полицията подозира Джон. Злият ЛаПланте е купил чантата от Джон, заради кредитните карти и Сребърния микрофон. А сега, когато Джон Бъбър беше всепризнат герой и разполагаше с милион долара, това жалко нищожество изнудваше Джон, като заплашваше да разгласи единствения му грях, извършен в момент на слабост.

Може би именно това се бе опитвал да й каже Джон. Напоследък имаше чувството, че той се мъчи да се разтовари от някаква тайна. Без съмнение ставаше въпрос за това. Какво друго обяснение би могло да се намери? Това най-добре пасваше на фактите.

Чъки все още не разбираше. Зяпаше Сребърния микрофон в ръката на Гейл.

— Този ЛаПланте е спечелил награда?

Гейл стисна здраво скъпоценната награда. Погледът й попадна върху надписа на Сребърния микрофон.

— „За заслуги в търсене на истината“ — прочете тя на глас.

Чъки се изненада. Това изобщо не подхождаше на човека, когото търсеха.

— ЛаПланте?

Като по поръчка, в ключалката издрънча ключ. Гейл задърпа Чъки към антрето.

Когато Бърни отвори вратата, беше заслепен от ярката светлина на видеокамерата и едва различи микрофона, насочен към него от невидим инквизитор.

— Вие ли сте Бърнард ЛаПланте, сър? — започна Гейл с тона си на звезда от новините. — Каква е връзката ви с Джон Бъбър?

Бърни се начумери войнствено срещу оператора.

— Изключете това нещо! — изръмжа той, но Чъки продължи да снима.

— Как попадна това у вас, господин ЛаПланте? — попита Гейл, размахала Сребърния микрофон.

Бърни изведнъж се почувства притиснат от всички страни — камерата снимаше почти под носа му, а жената развяваше онова нещо насреща му.

— Как мислите, че съм го взел, за бога? — той се обърна яростно към Чъки. — Ей, разкарай това оттук! Този апартамент е лична собственост, не можете да влизате тук и… Вие!

Бърни най-после видя лицето на жената. Нея беше спасил от самолета и нейна чантата, която бе откраднал. А сега тя стоеше в апартамента му и държеше статуетката, която беше открил в чантата й.

— Какви цели преследвате, господин ЛаПланте? — Гейл го притискаше все по-натясно. — Какво принуждавате Джон Бъбър да направи? Какво се опитвате…?

Преди да успее да завърши изречението си, вратата на апартамента се отвори рязко и вътре влетя Уинстън, останал без дъх и почти истеричен.

— Той се готви да скочи! — изкрещя той, задъхан. — Бъбър се готви да скочи! Дават го по 13-ти канал!

Гейл зяпна от ужас, а Чъки промърмори завистливо:

— Тринадесети, а?

Те се втурнаха надолу по стълбите един след друг, с Гейл начело, Бърни след нея, Чъки — трети, натоварен с видеоапаратурата, и Уинстън най-отзад, хриптящ и задъхан сякаш въздухът струва пари. Вратата на апартамента на домоуправителя зееше отворена, а телевизорът работеше. На екрана се виждаше хотел „Дрейк“ и един яркозелен Джон Бъбър, застанал на перваза на един от най-горните етажи. Коментарът зад кадър се водеше от репортер на Канал 13, който вече предаваше на живо от мястото на събитието, докато други представители на пресата още се тълпяха на улицата пред хотел „Дрейк“ и измъкваха кабели, изтласквани назад от полицията, която се опитваше да внесе някакъв ред в разразилата се лудница.