Лионор Флайшър - Герой по неволя

Но не успя да стигне до вратата. Един от пътниците — господин Смит с все още гипсиран крак, застана на пътя му. Очите на мъжа светеха от благодарност.

— Аз дишам. Виждам слънцето. Благодаря ви. Господ да ви благослови! Жив съм благодарение на вас. Всеки миг от живота си дължа на вас — и той протегна ръка на Джон.

Джон Бъбър пое ръката на Смит и промърмори, че му е признателен. Не можеше да остави човека да стои така. Видя инспектор Дейтън и Гейл Гейли да изчезват през вратата. Бъбър поклати разочаровано глава и почувства как над него като черен облак се спуска истинско отчаяние. Напрежението беше твърде голямо и Джон вече изнемогваше. Буцата в стомаха му се издигаше към гърлото и започваше да го задушава.

Гейл гледаше изумено златните и сребърните кредитни карти, пръснати пред нея на пластмасовата маса в кафенето.

— Мои са! Но мислех, че са изгорели заедно с чантата, когато самолетът избухна! Откъде ги взехте? Къде ги намерихте?

Тя слушаше, докато инспектор Дейтън й разказа за един дребен мошеник, крадец и търговец на крадени вещи на име Бърни ЛаПланте, който вероятно оглавява престъпна мрежа за пласиране на незаконно притежавани кредитни карти.

— Но откъде този, как му беше името, този „мошеник“ казва, че е взел моите карти? — поиска да научи тя.

Детективът отметна назад глава и се разсмя, откривайки здрави и бели зъби.

— ЛаПланте ли? Коя версия искате да чуете? Този кретен е пълен с повече лъжи и от вестниците. Според една от тях, той е Ангелът на полет 104. Той спасява вас от самолета, изважда и чантата, но забравя да ви я върне. Това е шестдесет и трета версия. В шестдесет и четвърта я задържа в замяна на „стодоларовите си обувки“. Тоя тип е страхотен артист, в момента очаква присъда за търговия с крадени стоки.

Дейтън погледна замислено Гейл, после се наведе напред и зашепна поверително, за да не чуят другите посетители на кафенето.

— Слушайте, знам, че това е доста недостоверно, но този човек, героят… Бъбър. Беше бездомник, нали? Доста закъсал? Възможно ли е той да е свил портфейла, а? Докато ви е спасявал? А после го е продал на тоя ЛаПланте?

Гейл премигна от изненада, а веждите й се вдигнаха нагоре.

— Джон Бъбър рискува живота си, за да спаси мен и още петдесет и четири души и… ми задига чантата? — Тя възмутено поклати глава. Този полицай явно нямаше представа що за човек е Джон, след като бе способен да предположи подобно нещо.

— Твърде неправдоподобно, а? — отвърна Дейтън. — Разбира се, не искам да създавам проблеми на Джон Бъбър. Просто държа това влечуго ЛаПланте да полежи достатъчно дълго зад решетките. Ако не разберем как се е добрал до кредитните карти, това ще бъде по-трудно.

Гейл се намръщи умислено, а красивото й чело се набърчи. Целият й журналистически инстинкт започна да се пробужда. Трябваше да има някаква връзка. Дори я надушваше.

— Разкажете ми повече за този Бърни ЛаПланте — помоли тя Дейтън.

Джон ЛаПланте всъщност трябваше да си пише домашните, но като повечето деца на неговата възраст, той учеше с едно око вперено в телевизора, а с другото — в учебника по география. Излегнат на пода във всекидневната, облечен в любимия си бейзболен екип, заобиколен от книги и вестници, Джон бе погълнат повече от криминалния филм по телевизията, отколкото от населението и износа на Канада.

Евелин вдигна поглед от книгата си и хвана Джон да зяпа в телевизора.

— Домашното! — скара се тя. — Готвиш си домашното, забрави ли?

Откакто баща му се завърна в живота му, Джон ставаше все по-трудно управляем. Телефонът иззвъня и Джон започна да се изправя, за да го вдигне, но Евелин го спря.

— Домашното, домашното, домашното! Няма ли домашно, няма разходки в зоопарка и кино.

Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Когато чу гласа от другата страна, нейният охладня.

— Учи си уроците.

Джон вдигна поглед, а лицето му се оживи от любов и надежда. Познаваше този леден тон на майка си, който означаваше, че се обажда баща му и иска да говори с него.

Застанал в телефонната будка на „Шадоу Лаундж“, Бърни взе да се отчайва. Евелин наистина правеше нещата много трудни. Отказваше да му разреши да нарушава всекидневието на Джон и да го разстройва.

— Виж какво, заминавам — каза той на Евелин. — Исках само да си взема довиждане с Джон. Няма значение къде отивам. Просто искам да му кажа… Не, не може да ме намери по-късно! Телефонът ми е прекъснат.

Евелин покри слушалката с ръка и се обърна към сина си.