Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Стюардесата Лесли Шугър ясно си спомня мъчителните събития, които започнаха, когато Боингът се вряза в моста Сачъм — започна дикторът в началото на репетицията.

— Бях ужасена — продължи Лесли, стараейки се ужасът наистина да прозвучи в гласа й. — Разбирах, че задният изход е неизползваем. Опитах да отворя изхода отдясно на борда, но не помръдваше…

Драмата започваше отначало, но този път по съвсем различен начин.

Инспектор Дейтън от отдел „Кражби“ спря до сградата на Канал 4 и излезе от колата си. Телевизионната станция беше заобиколена от запалянковци, готови да чакат дълги часове, само за да хвърлят един поглед на своя герой, а за поддържането на реда се грижеха полицаи. До бордюра стоеше паркирана лимузината на Джон Бъбър, готова както обикновено да го отведе от растящия брой негови напористи обожатели.

Дейтън постоя за миг замислен, с вперен в сградата поглед. До този момент Гейл Гейли успешно го бе избягвала, а тя беше последната важна брънка във веригата от доказателства, които щяха да изпратят Бърни ЛаПланте в затвора за много, много време. Противно на някои други от отдела, Дейтън нямаше намерение да се отказва от случая. Само Гейл Гейли да разпознае кредитните си карти и инспекторът щеше да разобличи ЛаПланте като водач на група крадци и търговци на кредитни карти.

Но нямаше много време, за да представи фактите. Присъдата на ЛаПланте щеше да се произнесе утре, а съдията можеше да се окаже снизходителен. Освен ако, разбира се, отдел „Кражби“ не представи нови доказателства за криминални деяния. Именно заради това бе дошъл инспектор Дейтън тук днес, да хване Гейли натясно. Когато й се изпречеше на пътя, нямаше как да му откаже да говори с него.

Инспекторът си проправи път през скупчилата се тълпа зяпачи до една врата, на която пишеше „Вход забранен. Само за служители.“ Когато стигна до нея, един униформен полицай се приближи до него.

— Съжалявам, сър, но е затворено за посетители.

Дейтън бръкна в джоба за значката си. Полицаят схвана неправилно жеста и добави:

— И за журналисти също, сър. Сега записват предаване и…

Дейтън му показа златната си значка, която говореше за чина му в отдела.

— А, добре. Извинете ме, инспекторе.

Полицаят отвори вратата и инспекторът влезе в студиото.

Всичко тънеше в мрак освен модела на Боинга, разрязан наполовина, за да се вижда вътрешността, която беше окъпана в ярката светлина на прожекторите. „Актьорите“ препрочитаха репликите си, а режисьорът определяше местата им на сцената. Дейтън видя Джон Бъбър със сценарий в ръка. Там, към опашката на самолета, беше и Гейл Гейли, която показваше на режисьора как е била заклещена в седалката по време на истинската катастрофа. После режисьорът се върна в контролната кабина и репетицията щеше всеки момент да започне.

Дейтън си намери място за сядане в дъното на студиото и загледа разгръщането на действието. Не чувстваше нетърпение. За да пипне Бърни ЛаПланте, беше готов да чака.

Гейл Гейли вдигна поглед от мястото, където на теория лежеше безпомощно, с крак, заклещен между седалките, и видя Джон Бъбър да се надвесва над нея. Колко се различаваше този път от предишния! Тогава — за нея, както и за другите оцелели — съществуваше единствено страхът и увереността в смъртта, а сега моментът бе радостен, нещо като катарзис, който специално за Гейл носеше и обещание за любов. Тогава Джон Бъбър беше непознат, а сега — герой.

— Сега се навеждаш и ме освобождаваш от седалката — напътстваше тя. — Бях заклещена и… Добре, точно така. Да, добре.

Бъбър започна да издърпва крака на Гейл. Лицето му беше сериозно, а очите — изтерзани. Цялата тази работа го безпокоеше, особено драматичното възстановяване на събитието. Да се преструва, че прави нещо, което всъщност не е извършвал, противоречеше на най-дълбоките му убеждения. Беше време, каза си той, да се махне от падащата лавина.

— Сега ми помогни да се изправя — даваше инструкции Гейл, грабвайки чантата си. — Господи, изглеждаш… някак по-висок… Сигурно съм се заблудила. Сега, като знам, че си ми спасил живота…

— Гейл! — не се сдържа Джон, като я вдигна на ръце. — Не мога да продължавам с това! Всичко е… грешно!

Тя разбра погрешно думите му.

— Справяш се чудесно — каза тя окуражително. — Макар че не ме вдигна, а по-скоро ме подкрепяше. Ето така…

Бъбър автоматично повтори движенията й.

— Нямам пред вид това…

— Ето, така. Беше някак… ъ-ъ… възбуждащо. Можеш да ме подкрепяш, когато пожелаеш, Джон — засмя се тя.