Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Страхотен мъж, а? — попита Чик, като клатеше глава с почуда. — Виетнам, самолетна катастрофа, сега чудеса.

Бърни кимна. Странно, но последната изява на Бъбър не го нарани. За Бърни това сякаш бе някак… неизбежно. Седеше, потънал в размисъл и за пръв път в живота си Бърни ЛаПланте се опита да проумее нещо, по-голямо от самия него. Във всичко това се криеше някакъв смисъл, някакво послание и той изпитваше необходимост да го разбере.

— Чик — каза той най-после, след минути мълчание, — как би реагирал, ако ти кажа, че съм влязъл в горящ самолет и съм спасил няколко души, като съм рискувал живота си?

— Като Бъбър ли? Героя?

Бърни кимна.

— Да, нещо такова. Същото.

Барманът изглеждаше объркан.

— Ами… Виж… Какво да кажа, Бърн? Това да не е някаква гатанка?

— Ако ти го кажа… ще ми повярваш ли? — Той погледна към Чик и разбра отговора. — Няма, нали?

Чик сериозно се замисли върху въпроса. Бърни беше прав: нямаше да му повярва. Барманът внимателно подбра думите си, защото Бърни явно се беше вживял.

— Това е въпрос на характер, Бърн — каза той накрая. — Искам да кажа, ти не би го направил. Не се обиждай. Нито пък аз. Човек като Бъбър е нещо по-различно. Герой. Ти и аз… не сме герои. Не ни е в природата. Това не значи, че сме лоши или нещо подобно. Просто не сме склонни към това. Защо, какво има?

Бърни поклати мрачно глава.

— Нищо — промърмори той.

В думите на Чик имаше истина. Въпреки че Бърни ЛаПланте наистина беше спасил всичките тези хора, той не беше герой. И въпреки че Джон Бъбър не ги беше спасил, той беше герой. Колкото и нелогично да звучеше, Бърни започна да вижда някакъв смисъл. Чик беше прав: въпрос на характер. Джон Бъбър притежаваше необходимите качества, а Бърни ЛаПланте — не.

Дойде му наум освен това, че истината е въпрос на възприятие. Ако мислиш, че нещо е вярно, то става истина. Хората искаха Джон Бъбър за свой герой. Те го възприемаха като свой герой. Затова той беше станал техен герой. Освен това беше твърде късно Бърни да промени нещо.

— Не бих се тормозил за това, Бърн. Човек не трябва да е герой, за да е човек.

Бърни поклати глава. Той се тормозеше, но не за това.

— Работата е там, Чик, че пропадам.

— Пропадаш… — повтори барманът. — Имаш предвид полицията? За оная работа с кредитните карти? За бога, Бърни, адвокатката ти…

— Не полицията — прекъсна го Бърни, — а затвора. И не е заради оная глупост с кредитните карти. Признаха ме за виновен, а утре ще произнесат присъдата. Заради няколко кашона боя, с които се забърках. Латекс. Видях се с инспектора по надзора, а той написа в доклад до съдията, че съм антисоциален.

— Антисоциален ли? — Чик изглеждаше изненадан. — Ти? Господи, Бърни, за колко боя става дума?

— Много — мрачно каза Бърни, като зарови лице в питието си. — Много.

Подготвяше се репетицията за записа на възстановката на катастрофата. Джон Бъбър не си беше представял, че всичко ще е така широкомащабно, с огромно студио, а наоколо ще щъкат толкова много хора. За пръв път в живота си бе прекарал двайсет минути в гримьорната, а от това в никакъв случай не му стана по-леко.

В студио 1 под горещите прожектори работен екип беше сглобил подобие на главната пътническа кабина на полет 104, но се усещаше намесата на Холивуд. Истинският катастрофирал Боинг беше с ужасно наклонен корпус, счупени светлини и опасно обърнати седалки. Този самолет беше в идеално хоризонтално положение и добре осветен. Това щеше да представлява по-скоро символично, отколкото исторически точно възстановяване на събитието.

Въпреки това, вече вътре в „Боинга“, Бъбър се почувства угнетен. Не той принадлежеше тук, а Бърни ЛаПланте. Отново се почуди как този особен и окаян дребосък бе влязъл тук през всичкия пушек и пламъци, за да измъкне навън тези хора. Сигурно му е било доста тежко. Спомни си случайната си среща с Бърни, само часове след спасяването, и колко изтощен и обезсърчен, колко омачкан, мокър, мръсен и окалян беше той.

Лесли Шугър, младата стюардеса, репетираше репликите си. Беше облечена в прокъсана униформа на авиокомпания „Мидуестърн“ с издраскано и окървавено лице, и фалшива кръв по ръцете и челото. Имаше и други от списъка на пътниците — малката Кели и майка й Сюзан, господин Смит и, разбира се, Гейл Гейли. Те също бяха гримирани като оцелели след катастрофа; върху лицата и телата им бяха изрисувани рани с магическите методи на гримьорите.

И все пак тук се случваше нещо напълно действително. Докато възстановяваха драмата на падналия Боинг в затъмнената кабина на модела, спасените пътници почувстваха спокойствие и безгрижие, голяма радост. Първия път, когато бяха в изключителна опасност, в смъртен страх за живота си, повечето от тях бяха сигурни, че ще умрат. Сега в студиото никой не се страхуваше, всички имаха убедеността, че са оцелели. Тази история имаше щастлив край. Горди, че са заедно със своя спасител, те сякаш участваха в нещо като тържество, да не говорим, че щяха да ги дават по телевизията.