Лионор Флайшър - Герой по неволя

Бърни ЛаПланте също се намираше в ада. Някой хитър дявол беше измайсторил специално за Бърни един пъкъл, в който той се печеше на бавен огън и който бе населен единствено от самия него и още един човек — Джон Бъбър Измамника. Не можеше да направи и крачка, без да вижда лицето на Бъбър, да чува името на Бъбър. На всяка будка вестниците показваха снимката му на първите си страници: списание „Тайм“ го беше сложило на корицата с надпис АНГЕЛЪТ НА ПОЛЕТ 104. На Бърни му се струваше, че всеки човек, когото срещаше на улицата, в автобуса или метрото, носеше проклетата и тъпа фланелка с лика на Бъбър. От времето на Барт Симпсън светът не беше така пощурявал на тема фланелки. Дискожокерите по радиото пускаха песни за Бъбър. За пръв път Бърни се зарадва, че е продал телевизора си, така че не му се налагаше да гледа как Бъбър се подвизава по всички канали. А всичко това — дори корицата на проклетия „Тайм“ — трябваше да е негово, на Бърни ЛаПланте. Истински ад.

Какво беше останало на Бърни ЛаПланте? Само две неща — произнасянето на присъдата и затвора. Утре трябваше да бъде в съда, за да чуе от съдията Гойнс колко години от живота си ще бъде откъснат от всичко, което познава и обича. Ще бъде окован с белезници и вериги и изведен от съдебната зала, ще го откарат с камионетка в затвора, който съдията избере, и резето ще падне върху живота на Бърни ЛаПланте.

В затвора най-много щеше да му липсва Джон. Странно как мислите му все по-често се насочваха към сина му. Нямаше да види как Джон израства, нямаше да може да вземе участие във важни събития като първото причастие, завършването на училище, а после и на колежа. Нямаше да го води пак в зоопарка, Джон щеше да е твърде голям за зоопарка, когато дойдеше време Бърни да излезе на свобода. Тази мисъл го изпълни с отчаяние.

За кратко време Бърни се беше залъгвал с идеята да се махне, да избяга, да наруши гаранцията си, да напусне града и да започне някъде отначало с ново име и самоличност. Може би във Флорида, там беше хубаво и топло — нямаше ги тия гадни зими на Средния запад, където ледените ветрове духат през езерото и смразяват костите. Да, можеше да си пусне брада, да почне да играе голф. Кой ще си прави труда да надниква под брадата и да търси някакъв си окаян дребен мошеник като Бърни ЛаПланте?

Но нямаше да напусне града. Първо, щяха веднага да го намерят. Дори и без да го търсят. Тия гадни полицейски компютри знаеха всичко напоследък. Един компютър можеше да надзърне по електронен път под брадата му и да го пипне само за седмици. Можеш да избягаш, Бърни, но не можеш да се скриеш. Но Бърни знаеше, че не може да наруши гаранцията най-вече, защото Дона О’Дей беше заложила колата и компютъра си заради него. Дължеше й две хиляди и петстотин долара и макар че обикновено избягваше да връща пари, Бърни знаеше, че не може да не плати този дълг.

С наранена и изстрадала душа, изцеден от жизнена енергия, Бърни ЛаПланте довлече умореното си тяло в „Шадоу Лаундж“. Къде другаде можеше да иде? Чик, една от константните величини в променящата се Вселена, беше все още зад бара и все така бършеше разлята бира. Той вдигна поглед, когато Бърни се намъкна.

Бърни вдигна отбранително ръце.

— Ей, нищо чудно, че ми се сърдиш. Знам, че сгафих, като оставих да ме спипат тук. Имаш право да ме изхвърлиш.

— Няма да те изхвърля, Бърни — каза кротко Чик. Отдалече подушваше пораженството на Бърни, което бе така несвойствено за него. Дребният мъж обикновено бе изпълнен до пръсване с нервна енергия, пръстите му щракаха, устата му мелеше, а умът му беше в следващата далавера. Този човек беше прекалено кротък. Чик приготви обичайното му питие и го постави на бара пред Бърни.

— Благодаря ти, Чик, много съм ти задължен — каза тихо Бърни. Той бавно отпи от чашата. В „Шадоу Лаундж“ имаше нещо успокояващо. Ако някое място можеше да се нарече домът на Бърни ЛаПланте, това сигурно беше този бар.

Междувременно телевизорът над бара, който винаги стоеше включен и работеше, предаваше новините. Изглежда, Джон Бъбър, героят на полет 104, беше извършил някакво медицинско чудо в Детската болница днес. Едно пострадало при катастрофа момче, което от седмици било в кома, изведнъж излязло от това състояние по-малко от час, след като Бъбър му говорил.

— Лекарите, които смятаха, че момчето има минимални или никакви шансове да оцелее, сега предвиждат бавно, но сигурно възстановяване — каза с усмивка говорителят.

Камерата даде в близък план първо Бъбър, после детето. Храбрият малък Алън, все още свързан със системи, беше отворил очи и дори се усмихваше на зрителите.