Лионор Флайшър - Герой по неволя

А Бърни ЛаПланте бе отведен долу с асансьора и безцеремонно изблъскан през въртящата се врата. Той се озова отвън, на стълбите на болницата. Изчака няколко минути, докато служителите от охраната се качат обратно горе, след което се шмугна обратно във фоайето и застана близо до асансьорите. Джон Бъбър със сигурност щеше да мине оттук. Дори да слезеше по стълбите, те бяха в полезрението на Бърни.

Ако трябва, ще чакам тук во веки веков, закани се мрачно. Този лъжлив плъх Бъбър нямаше да се отърве толкова лесно. Ще трябва да отговаря пред Бърни ЛаПланте.

Джон Бъбър посети последно интензивното отделение, където едно четиринадесетгодишно момче на име Алън лежеше в кома. От мършавото му тяло и глава във всички посоки стърчаха тръбички на поддържащи живота системи, сякаш го свързваха с тънка нишка към света на живите, но несъвсем. На екрани се отбелязваше всяко леко дихание, всяко слабо туптене на сърцето, което едва биеше. Ръцете и краката на момчето бяха в шини, а главата му бе обинтована.

Единствен син на своите родители, умно и обещаващо дете, Алън бе станал трагична жертва на катастрофа. От седмици лежеше в кома и нямаше признаци за промяна. Родителите на Алън вече бяха изправени пред ужасно тежкото решение дали да прекъснат поддържащите системи или да изчакат още няколко кошмарни седмици или месеци.

Джон Бъбър се надвеси над леглото, напълно забравил за насочените към него камери и микрофони. Вниманието му бе изцяло погълнато от момчето.

— Слушай, момче, трябва да се държиш — прошепна той. — Знам, че те е страх, всички ни е страх, но точно затова трябва да се бориш.

— Страхувам се, че не може да ви чуе — каза един от лекарите.

— Може да ме чуе — отвърна Бъбър. Надвеси се още по-близо до изпадналото в кома дете. Винаги нащрек, Чъки моментално премести камерата в дъното на леглото, за да хване отблизо в кадър героя и умиращото момче. Без дори да погледне към него, Джон Бъбър протегна ръка и направи отрицателен жест. Дръпни се, това е лична работа. Гейл разбра, сложи ръка върху обектива на Чъки и обърна камерата.

— Слушай, Алън — каза Бъбър много тихо, почти в ухото на пациента, — ти се намираш в тъмнина, това е страшно. Лекарите се грижат за теб, но най-тежката задача е в твои ръце. Не се предавай! — Той хвана ръката на момчето. — Знам, че не го разбираш, но ти си герой. Понякога човек не осъзнава колко е смел, понякога не знае, че е способен да направи нещо, докато… докато не изненада самия себе си и не го извърши. Но аз зная, че ти си точно такъв човек. Усещам го със сърцето си. Искам да се бориш, дете. За себе си. За всички нас. — Гласът му пресекна. — За мен. Аз… аз наистина държа да го направиш заради мен. Аз имам нужда да се оправиш, Алън.

Покъртен, той се изправи и се загледа надолу в момчето. Дали е чул? Ръката на Алън не мръдна ли леко? Не потрепна ли клепачът му? Сигурно не. Въпреки това лъч на надежда се промъкна в сърцето му. Може би е извършил едно добро дело.

Пред интензивната зала интервютата с журналисти продължиха. Докато минаваше по коридорите на Детската болница, Джон Бъбър беше неотлъчно заобиколен от камери и репортери. Гейл вървеше до него, със замъглени от сълзи очи. Онези няколко мига до леглото на Алън сякаш избистриха чувствата й към Джон. Той беше толкова човечен, толкова загрижен за другите, толкова чувствителен към нуждите им. Как можеше да се противи на непреодолимия копнеж, който извираше дълбоко от сърцето й? В душата на Гейл Гейли се отприщиха бентове и целебните води на любовта се заблъскаха из нея.

— Ти беше много… вдъхновяващ — каза тя приглушено, като протегна един плик към Джон.

— Какво е това?

— Сценарият. За програмата, възстановка на събитието — обясни тя. — Просто ще повтаряш същите думи, Джон.

Бъбър я погледна с тревога.

— Сценарий! Мислех, че вече всичко сме обсъдили!

Гейл взе притеснението му за срамежливост, лека сценична треска.

— Ще ти помогна — увери го тя. — Аз също съм нервна. Ще си помагаме един на друг. Не се безпокой, всичко ще е наред.

Само че нямаше да е наред, помисли си ужасен Джон Бъбър. Цялата тази история с възстановката, как позволи да го уговорят? Едно беше да казва: „Всичко беше като в мъгла, като спомен от Виетнам“, а съвсем друго да възстановява поредица от геройски дела, които поначало не бе извършвал . И то в присъствието на други „актьори“, които са истинските оцелели, като Гейл Гейли например. От това няма да излезе нищо добро, каза си той. Героят, който напусна Детската болница, беше мрачен и угрижен.