Лионор Флайшър - Герой по неволя

Докато се разхождаше по коридорите, забеляза как сновящите сестри го гледат подозрително. Бърни осъзна, че едва ли има приличен вид. Не беше бръснат, дрехите му бяха омачкани, а киселата нечиста воня на затвор може би още се излъчваше от него. Опита се с ръце да приглади косата си и да си придаде по-представителен вид, но това беше умряла работа.

Зави зад един ъгъл и се озова пред друго отделение — отделение за тежко болни деца, чиито изгледи за възстановяване или дори оцеляване бяха твърде малки или нищожни. Пристъпи няколко крачки в отделението и с ужас разбра, че влиза в някакъв ад.

Едно сакато седемгодишно момче протегна безформените си ръце към Бърни, който се сви и започна да се отдръпва.

— Това той ли е? Пристигна ли вече, госпожице Робъртс? — попита детски глас на около петгодишно момиченце, чието лице беше покрито с превръзки така, че не можеше да вижда, а бинтованите му очи се обърнаха по посока на стъпките на Бърни.

— Не, това е някакъв човек — отговори друго осемгодишно дете.

Сестрата — госпожица Робъртс, се появи изневиделица зад един параван. Като видя Бърни, се намръщи.

— Извинете, сър, какво обичате?

Бърни продължаваше да отстъпва. Поклати глава.

— Ъ-ъ… ами… аз…

Сестрата се намръщи още повече. Този тип не й харесваше. Дали не беше от онези психари, които се задоволяват при гледката на детската болка? Или още по-лошо — мъчител на безпомощни бебета?

— Трябва да напуснете, сър — каза тя студено. — Тук достъпът е забранен. Ако искате да посетите някого…

В този момент в стаята заднешком влезе снимачен екип с включена камера. Бърни ЛаПланте видя голяма група хора — журналисти, между които беше и Гейл Гейли, разбира се, фотографи, видеооператори, болничен персонал, униформени служители от охраната — и разбра, че героят Бъбър ще се появи на уговореното посещение. Изведнъж Бърни осъзна, че тази работа хич нямаше да е лесна, че не може просто да се изпречи пред Джон Бъбър и да изложи мислите си. Тоя тип го охраняваха от всички страни, като някое пътуващо кралско величие!

Бърни се прокрадна няколко крачки към насъбралото се множество, но бе изтикан от един оператор с голяма видеокамера на рамо. Точно тогава забеляза Джон Бъбър, който вървеше по коридора към отделението, обграден от репортери. После Бъбър — „Ангелът на полет 104“, влезе в отделението. Децата викаха от радост, а госпожица Робъртс сияеше.

Без да се колебае, Джон Бъбър се протегна и вдигна на ръце онова ужасно обезформено малко момче, като му се усмихна с искрена топлота. Бърни затвори за миг очи, за да избегне гледката, после се запромъква като рак през тълпата, която обграждаше героя.

— Извинявай, приятелче, може ли да мина? Мерси. — Напредваше бавно, като се провираше между зяпачите и журналистите и с лакти си проправяше път покрай камери и микрофони.

Изведнъж тежка ръка сграбчи рамото на Бърни. Той погледна нагоре и видя, че пътят му е препречен от висок служител на охраната.

— Имате ли журналистически пропуск, сър?

— Журналистически пропуск ли? — Бърни опипа ревера на сакото си, сетне се престори на изненадан. — Господи, сигурно съм го загубил. Но чуйте ме…

Този от охраната не беше в настроение да слуша.

Започна да избутва Бърни назад, отстранявайки го от журналистите и от Бъбър.

— Без пропуск не може.

Бърни се опита да се промуши покрай обемистото тяло, но напразно. Служителят се оказа по-бърз от него и го хвана здраво.

— Я си махни гадните ръце! — изкрещя Бърни. — Искам просто да поговоря с човека.

Дойде още един служител от охраната, двамата заклещиха Бърни помежду си и започнаха да го избутват от отделението.

— Ей, чакай бе, приятел! — изрева Бърни от отчаяние. Да бъде толкова близко до целта и да не може да я достигне. — Това е Америка, за бога! Имам права!

Крясъците сепнаха Джон Бъбър, който прегръщаше сакатото дете в ръцете си. Той извърна глава към източника им, но един от лекарите го успокои.

— Всичко е под контрол, господин Бъбър. Един нещастник. Охраната ще се погрижи за него.

Джон кимна и насочи вниманието си отново към децата в отделението, които се бяха скупчили около него — онези, способни да ходят. Другите протягаха ръце към него от креватите. На лицата им вместо обичайното отчаяние, беше изписана надежда. Джон дари всяко дете с усмивка или с окуражителни думи. Това беше героят. Той бе намерил време за болните деца и те го обичаха за това. Целият свят го обичаше.