Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Ами, аз… не се чувствам… добре с всичките тези пари, госпожице Гейли. Това са твърде много пари за един човек. Смятам да ги даря… да даря повечето от тях на различни организации като тази на бездомните ветерани и други такива, и да създам някои програми в помощ на хората. Защото, когато си навън на студа, както бях аз, по улиците, или спиш под някой мост или в колата си, най-лошото, дори по-лошо от глада и студа, е усещането… че си просто напълно… ненужен. Че никой на света не го е грижа за теб. Никой не те чака, никой не те иска.

Чъки даде в съвсем едър план лицето и невероятно тъмните, невероятно тъжните очи, в които се четеше огромна болка. Тези очи бяха видели толкова много безсърдечие, толкова много безразличие от страна на онези, които имаха достатъчно, но не искаха да се разделят с нищо, толкова много жестокост, проявявана от силните към по-нещастните от тях. Въпреки това те не изразяваха пълно разочарование; в тях блещукаше надежда, радушност и героизъм.

— Предполагам, че когато… когато го извърших… се опитвах да спася преди всичко собствения си живот — продължи Джон Бъбър и това беше самата истина. Нямаше предвид полет 104, въпреки че зрителите не знаеха това. Говореше за самия себе си и за своя план. — Опитах се да се свържа отново с хората… да стана част от цялото. За да успеете, трябва да помагате на хората, да имате своя роля. Дори ролята да е съвсем скромна, това ви дава самочувствие.

— Попитах Джон Бъбър за Почетния медал — чу се гласът на Гейл зад кадър, докато камерата се задържа върху искреното лице и сериозните очи на Джон.

— Що се отнася до медала… този медал е за нещо, което аз и моите другари направихме преди почти двайсет години във Виетнам. Така че ако днес съм герой от войната, тогава съм бил такъв и миналата седмица, когато продавах консервени кутии и спях в колата си. Когато нямах медал. Не мисля, че медалът прави героя. Не са необходими картечен огън или горящи самолети, за да… бъдеш храбър. Хората извършват геройства всеки ден, само че няма кой да ги заснеме или да ги удостои с награда. И в малките неща се крие героизъм. Да помагаш на някого, ден след ден, ежедневно да даваш по малко от живота си, вместо целия наведнъж… за да помогнеш. Може би… може би всички ние сме герои.

Докато монтираше филмовия материал, Джоан Айзакс леко подсвирна. Обърна се към Гейл и я видя да бърше една тайно отронила се сълза.

— И на живо ли е същият? — попита тя. — Толкова готин?

Гейл кимна с усмивка.

— Доста е… изключителен — каза тя ласкаво.

В гласа и лицето й имаше нещо, някаква лъчезарност, която тутакси задейства интуицията на Джоан.

— Да не би… да си го свалила? — попита тя Гейл, а гласът й се издигна до писък.

— Не ставай смешна — Гейл извърна лице, за да не може Джоан да види очите й. — Аз съм журналистка.

— Журналистите нямат ли хормони?

— Журналистите трябва да се издигат над хормоните си — отговори Гейл тихо и Джоан, която усети, че темата е чувствителна, се обърна към монитора и контролното табло.

Монтираната лента беше невероятен телевизионен материал и докато го гледаше, Уолас, директорът на Канал 4, си каза: „Този е неподправено чудо.“ В главата му започна да се заражда една идея, която щеше да донесе на телевизионната му станция още повече слава, както би се изразил самият той.

Из цяла Америка зрителите бяха затрогнати от честността и скромността на Джон Бъбър. Джон ЛаПланте гледаше предаването в дневната и забеляза, че майка му хлипа. Дори киселият недоверчив Елиът беше трогнат. Дона О’Дей гледаше в спалнята заедно с приятеля си, и в гърлото й заседна буца при проявата на толкова честност, пълна противоположност на виновните мошеници, които трябваше да защищава всеки работен ден. Чик гледаше предаването в бара „Шадоу Лаундж“, докато лъскаше чашите. Дори президентът на Съединените щати гледаше програмата и докато слушаше, потърси ръката на дървата дама на републиката. В очите на президента блестяха сълзи.

Единственият човек, който видя интервюто с Джон Бъбър, без да се развълнува, беше Бърни ЛаПланте, който беше и единственият човек, който знаеше истината за Бъбър. Беше се терзал, обхванат от мъчителна агония, докато гледаше как в ръцете на Джон Бъбър сложиха чек за един милион долара, пари, които бяха по право негови, но благочестивите думи на Бъбър за героизма не можа да понесе. Това направо извади Бърни от равновесие.

— Всички значи сме герои, а? — озъби се той на телевизора в салона. — На бас за петдесет долара, че тоя задник никога не е бил във Виетнам.