Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Ето какво искам от вас — каза той с тих и приятелски тон на тълпата, която следеше всяка негова дума, — ако можете, да помогнете на Силвия да събере малко одеяла. Стават и използвани, да речем петдесет, които да занесете на хората на ъгъла на Пета улица и Гранд. Да им ги раздадете.

Камерите не спираха да снимат, а репортерите напираха. Това беше нещо ново.

— На Пета и Гранд? — попита едно дебело момче.

— Има предвид бездомните — уведоми го кльощавият му приятел. — Скитниците.

Джон Бъбър леко поклати глава при тази дума.

— Нощем там става студено през нощта. А и вие ще се почувствате по-стоплени за всеки човек, на когото дадете одеяло.

Изумлението на Гейл прерасна в почуда. За пръв път, откакто го беше срещала, чуваше този властен тон. Сега той изглеждаше съвсем различен от непохватния мъж, който бе седял срещу нея на вечеря. Това беше мъж с авторитет. Мъж, който, попаднал в съответните обстоятелства, би се превърнал в герой.

В лимузината Джон се обърна към Гейл и срамежливо се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направят — каза той. — Обзалагам се, че ще им занесат одеяла.

Гейл просто кимна, все още впечатлена от тази проява на кротка сила, към която той бе преминал с такава лекота.

Когато стигнаха хотел „Дрейк“, Гейл без да се замисля, излезе от колата заедно с Джон. Първоначалните й намерения бяха други. Ставаше късно, тя беше изморена, ръката отново почваше да я боли, а Джон Бъбър бе зрял човек, който сам можеше да намери пътя до асансьора. Лимузината щеше да я откара до самата й врата само за минути.

Въпреки това тя прекоси внушителното хотелско фоайе заедно с него и те отново станаха център на вниманието. Изглежда, всички в Чикаго ги познаваха и искаха да говорят с Джон Бъбър.

Изведнъж от въздуха изникна красива блондинка с дълги крака, дълбоко деколте и тяло, за което сякаш нямаше покой. Тя приближи с кръшна походка и буквално се прилепи до Джон.

— Възбуждащо! — замърка тя. — Извършили сте нещо толкова възбуждащо! Вие сте светец, Джон Бъбър.

Гейл беше наясно, че тя напълно разбира как ще въздействат върху Джон закръглените й тежки гърди и намека в думата „възбуждащо“. „Светецът“ не можеше да откъсне очи от тях. Физическата й предизвикателност бе почти осезаема.

— Ъ-ъ… не… — запелтечи Бъбър. — Но… аз… ъ-ъ… дали не бихте подкрепили… подкрепили… ъ-ъ… една програма в полза на нуждаещите се и…

Гейл не можеше да търпи повече.

— Джон, сигурна съм, че тя би подкрепила почти всичко — избухна тя и като го хвана под ръка със здравата си ръка, го отведе оттам. — Май няма да е зле да те изпратя до стаята ти. Нещо като бодигард, за да съм сигурна, че няма да ти се случи нещо.

Отвеждайки Джон до асансьорите, Гейл повика един от тях, набута го вътре и твърдо препречи пътя на други желаещи да влязат. Двамата се качиха сами.

Вече вътре в асансьора, Гейл се отпусна малко. Виждаше смешната страна в положението, доста забавно бе как блондинката се нахвърли върху замаяния герой. Тя се засмя и изпъчи гърди към Джон Бъбър, като имитираше бюста на блондинката и неговото заекване.

— Ъ-ъ… ако можете… просто да подкрепите… ъ-ъ… една малка самолетна площадка…

Но Джон не се смееше. Лицето му почервеня от притеснение, а гласът му стана плътен, докато се бореше да намери думи.

— Измина доста време откакто… съм получавал… подобно… внимание. Вече няколко години.

Години! Смехът замръзна на устата на Гейл, а очите им се срещнаха и не се разделиха.

— Години? — прошепна тя.

Той кимна.

— Ще имаш много подходящи случаи — каза тя меко.

Мигът бе зареден с възможности. Привлекателен мъж, привлекателна жена, привлекателен миг, движещ се асансьор. Двамата съвсем сами в тясно ограничено пространство. Кой би ги обвинил, ако телата им случайно се докоснат? Вие не бихте го направили, нито аз.

— Гейл, ти си много мила — каза Джон с напрегнато изражение на лицето. — Не бих искал да те нараня… по какъвто и да е начин.

Тя се вгледа дълбоко в очите му.

— Зная, Джон — каза приглушено.

Той се бореше със себе си; копнееше да я докосне, но се чувстваше като последен мерзавец.

— Ти мислиш, че съм ти спасил живота. Не мога да се възползвам…

— Но ти наистина ми спаси живота! Това съм аз ! Аз съм тази, която ще се възползва! Журналистка съм, Джон, опитна професионалистка. Не мога…

Беше твърде късно за обяснения. Устните им се срещнаха и Джон притисна Гейл здраво в прегръдките си, докато целувката проучваше възможностите на допира им. Телата им така естествено се разтопиха едно в друго с нега, примесена с копнееща жажда.