Лионор Флайшър - Герой по неволя

Привършиха вечерята си в пълно мълчание. Гейл не поде разговор, защото виждаше, че Джон размишлява усилено. Тя предположи — не без основание, — че той осмисля всичко, което бе преживял, видял и чул тази вечер. Има и още, каза си тя, като запази тайната за себе си. Щеше да му каже по-късно и с нетърпение очакваше да види реакцията му. Тази история придобиваше все нови и нови измерения. Тя наистина беше онази новина, която винаги бе искала да разкрие и представи, истинска картина на човека в най-хубавите му страни, пример, който да повдигне духовете и да накара всички да осъзнаят, че когато се отхвърли егоизмът, животът се обогатява с вълнуващи мигове.

Когато Гейл плати сметката с банкнотите, които бе взела от службата, Джон загуби ума и дума. Той преброи $350 върху масата, които щяха да са далеч повече, ако „Барцелона“ не беше платила виното. $350! За едно ядене на двама души! Това беше направо престъпление. Единственото, за което мислеше сега, беше колко бездомни хора могат да се нахранят за $350, а те наистина бяха много.

Станаха да си вървят и главният келнер притича с пелерината на Гейл и палтото на Джон. В същото време всички мъже и жени в ресторанта се изправиха и започнаха да ръкопляскат, докато двойката излизаше, както бяха ръкопляскали и при влизането им. Ръкоплясканията продължиха, докато Джон и Гейл се загубиха от погледите им.

Пред ресторанта имаше цяла тълпа. Всеки жълт вестник в града бе изпратил фотограф и репортер. Всеки национален вестник и всяко списание с представителство или дори само бюро в Чикаго бяха пратили по някого, въоръжен с електронни светкавици и разнообразна апаратура. Щом зърнаха Гейл и Джон, светкавиците засвяткаха, обективите защракаха и репортерите започнаха да задават на висок глас въпросите си.

— Ей, Джон! Насам, Джон! Как се чувстваш като герой?

— Ей, господин Бъбър! Какво ще правите с всичките пари?

А от тълпата почитатели се чуваха викове „Обичам те, Джон!“, „Обичаме те, Джон!“ и „Господ те обича, Джон!“

Зад редиците от репортери бяха микрофоните и видеокамерите на другите средства за масова информация. А по краищата, държана назад от полицията, стоеше тълпа от зяпачи и запалянковци, които чакаха да хвърлят дори бегъл поглед на своя идол.

Когато двамата се опитаха да стигнат до колата, голяма вълна от репортери, оператори, фотографи и зрители се заблъскаха напред. Това беше жива верига от блъскащи се и крещящи хора, които образуваха стена между Гейл и Джон, и сигурността на лимузината. Джон Бъбър настръхна от притеснение, а Гейл беше избутана встрани и потопена в морето от крещящи журналисти.

Полицията незабавно се намеси като обгради двамата и бързо ги поведе към чакащата лимузина. Джон Бъбър тръгна с тях механично, главата му се въртеше, а очите го боляха от блясъка на светкавиците. После изведнъж Джон спря.

Най-отзад в тълпата той видя няколко бездомни, които се криеха в сенките, срамувайки се да излязат напред. Но те също му ръкопляскаха, усмихваха му се и вдигаха палец към него. В края на краищата той беше един от тях и те се гордееха с него.

Сред тях Джон забеляза млад мъж, облечен в дрипи и с увита в старо вълнено кепе глава. Той стискаше торба за боклук, пълна с консервени кутии, които щеше да продаде във „Вторични суровини“ за един-два долара. Бъбър се взря в него. Все едно се гледаше в огледало. Вчера този мъж можеше да бъде той. Единствената разлика между тях беше обувката на Бърни ЛаПланте.

— Хайде, Джон! — повика го Гейл, опитвайки се да го освободи от лапите на тълпата и да го качи в колата.

Но Бъбър дори не я чу сякаш Гейл престана да съществува, сякаш присъстваха само той и тълпата от хора. Обърна се към тях и вдигна ръце във въздуха.

— Ей, ей! — извика той. — Ей, по-спокойно!

Тълпата се люшна колективно назад да му направи повече място и всички впериха очи в Бъбър, очаквайки думите му. Той ги огледа сякаш бяха негови стари приятели, дори роднини. После погледът му се спря върху млада жена, която държеше тефтерче, и каза:

— Искате ли да ви се разпиша? Как се казвате?

Момичето не можа да повярва на късмета си. Героят й говореше, а беше толкова красив ! Толкова божествен! Тя усети как коленете й се разтреперват и успя само да промълви:

— С-с-силвия.

— Силвия — повтори Джон и се усмихна, гледайки я право в очите. — Ако се подпиша, ще ми направиш ли една малка услуга?

Онемяла, младата жена можа само да кимне. Други хора започнаха да му подават различни хартии за автограф — вестници, списания, бележници, какво ли не. И докато Гейл наблюдаваше изумена, Джон Бъбър подписа всичките.