Лионор Флайшър - Герой по неволя

Телефонът иззвъня. От рецепцията го уведомиха, че Гейл Гейли се качва към стаята му. Мисълта за Бърни се изпари от ума на Джон. Сега, когато се погледна в огледалото, беше, за да провери дали косата му е добре сресана и дали сакото му не е набръчкано около раменете. Единствената му мисъл бе да изглежда добре за Гейл. Ако й направеше добро впечатление, може би нямаше да е толкова трудно, когато дойдеше моментът лъжата му да излезе наяве.

Когато отвори вратата на Гейл след около минута, и двамата зяпнаха от учудване. Гейл видя съвсем друг човек от небръснатия, мръсен скитник, на когото беше задавала въпроси по-рано същия ден. Този беше джентълмен — елегантен в скъпите си дрехи, красив и представителен. Косата му беше подстригана добре, по бузите му нямаше четина и за пръв път Гейл видя, че брадичката му има дълбока трапчинка. Само очите му бяха същите — тъмни, замислени, наранени и тайнствени.

Джон видя страхотна, напълно женствена жена, много различна от донякъде агресивната журналистка, която го беше интервюирала същия ден. Гейл Гейли винаги се беше стремяла да потисне чувствеността си на екрана; носеше свободни дрехи или костюми със строга линия, а косата си сресваше свободно. Искаше централно място да заема репортажът. Тази вечер обаче беше облечена главозамайващо, стройното й дълго тяло се подчертаваше от впита вечерна рокля с набрано квадратно деколте, което показваше ключиците и дългата й шия, а широките шифонови ръкави покриваха гипса на ръката й. Косата й беше сресана назад и вдигната, откривайки съвършено изваяните й черти, подчертани от блестящ грим. Само очите й бяха същите — тъмни, интелигентни, пълни със съчувствие.

Дълго време те само се гледаха един друг, усещайки прилива на енергия помежду им. После Гейл, изведнъж почувствала свян, наруши мълчанието.

— Гладен ли си? — усмихна се тя.

— Винаги съм гладен — той също се усмихна.

— Аз също — призна си тя весело. — Тогава да отидем да хапнем нещо. Долу ни чака кола.

„Барцелона“ е предпочитан ресторант за богаташите и елита на града. Елегантен, изтънчен и кошмарно скъп, с обстановка четири звезди, прочут главен готвач и килер с вина за завиждане, „Барцелона“ беше винаги зает седмици предварително и намирането на маса при кратко предупреждение се превръщаше в игра на сила, в сложна парична маневра.

Въпреки това когато следобед Паркър се обади за маса и управителят чу магическото име на Гейл Гейли и вълшебното име на Джон Бъбър, портите се отвориха широко и изведнъж се освободи най-хубавата маса в заведението. По някакъв начин, един Господ знае как, се беше разчуло, че Джон и Гейл ще вечерят тук довечера — разбира се, едва ли управителят беше казал на някого — и просторното помещение се беше изпълнило до крайност с шумни хора във вечерно облекло.

Когато Гейл въведе Джон в ресторанта, всички станаха като един и избухнаха в бурни ръкопляскания. Чуваха се викове: „Браво!“ и „Страхотна работа, Джон!“. Зашеметен от неочакваното посрещане, Бъбър застина на място от смущение и чак след като Гейл леко го побутна по рамото, успя да стигне до масата.

Главният келнер бързо взе салфетката на Бъбър, разтвори я със замах и я разстла върху скута му, а помощник-келнерът с усмивка напълни водните им чаши. Когато, за щастие, и двамата си отидоха, Джон каза тихо на Гейл: „Всички ни гледат.“

Гейл се усмихна развеселена, но и със съчувствие. Той наистина нямаше представа колко е известен, нито колко е скъп на целия американски народ. Дори не мислеше за себе си като за герой. Скромността на този мъж беше така неподправена, така непривична.

— Не „нас“, Джон, а тебе . При това, тук са свикнали със знаменитости. В „Макдоналдс“ щеше да е много по-зле.

Но обяснението не успокои Джон Бъбър. Всичко това не влизаше в неговите сметки. Когато се появи с обувката на Бърни и се представи за героя, не очакваше, че някой наистина ще му повярва. Той знаеше само, че никой не бе видял лицето на спасителя и че на местопроизшествието е намерена едната му обувка. Обувката беше у Бъбър, знаеше някои подробности, които Бърни му беше разказал, та защо да не опита?

Но щом Гейл Гейли му повярва, целият свят също щеше да го направи. Джон беше подценил желанието на обикновените жени и мъже да повярват в герой, човешката им нужда да създават герои, на които да се възхищават. Един поглед из ресторанта и какво виждаме? Посетителите бяха все богати и изтънчени хора, а го зяпаха като хлапаци, хлътнали но някоя звезда.