Лионор Флайшър - Герой по неволя

Гейл Гейли се облегна назад в стола си и започна да изучава Джон Бъбър. Той я интригуваше и тя копнееше да узнае всичко за него — този странен, срамежлив мъж, който се свиваше винаги, щом станеше дума за героизма му. През всичките си години като журналистка Гейл беше срещала всякакви хора, добри и лоши, добронамерени и безнадеждни, интелигентни и глупави, но никога не бе срещала човек като Джон. Изглеждаше напълно искрен, у него нямаше никакъв фалш.

— Казахте, че не искате един милион долара — усмихна му се Гейл през масата. Светлината на свещите се пречупваше в рубиненочервеното вино в чашите и го караше да искри. Устните й бяха в същия цвят.

Джон Бъбър вдигна поглед от агнешките си пържоли. Думите на Гейл силно го притесниха, но му предоставяха възможност да каже истината. По един или друг начин той трябваше да й подскаже, че не е героят, за какъвто го смятаха всички. Тази игра се бе задълбочила прекалено. Беше време да си вдигне чукалата, преди да е станало късно.

В същото време обаче Джон не желаеше да загуби доброто мнение на Гейл, което изведнъж бе придобило огромно значение за него. Какво щеше да си помисли за него, когато й кажеше истината? Най-вероятно, че е лъжец и крадец, какво друго би могла да си помисли? Но пък ако й кажеше истината, преди телевизионната станция да му е дала парите, Гейл може би нямаше да му се ядоса толкова. Може би щеше да разбере, че у Джон Бъбър все пак има нещо благородно, че не е напълно безчестен.

— Ами, аз нямам право на тези милион долара — започна той бавно. — Аз… аз… не очаквах… Не очаквах…

— Цялото това обожание? — усмихна се Гейл. — Кара те да се чувстваш като измамник, нали?

Какво знаеше тя за цялата истина?

— Хм… всъщност да! — изтърси той. — Не трябваше да се появявам и да се представям за герой…

Той млъкна, защото някакъв непознат се бе приближил на път към своята маса.

— Вие правите чест на проклетата човешка раса — рече той грубовато, за да прикрие чувствата си. — Аз също можех да бъда в самолета. Или семейството ми.

— Ъ-ъ… благодаря ви — каза Джон.

— Внезапната известност обърква всеки — каза Гейл съчувствено. — Ти самият си познавал Джон Бъбър през целия си живот, свикнал си с него, знаеш, че си същото човешко същество, което си бил, преди цялото това вълнение. Затова се чувстваш като измамник…

— Да — каза Бъбър и щеше да каже още, но Гейл продължи да говори.

— … който е недостоен за проявеното към него обожание. Това е съвсем човешко — Гейл усети внезапно желание да се пресегне и да стисне съчувствено ръката му, но се въздържа. Не беше сигурна как Джон ще възприеме жеста й. Не беше сигурна и как тя самата би възприела жеста. Приятелство — да, но нима не беше и нещо повече? Гейл не можеше да отрече, че Джон Бъбър я привлича, но дали я привлича като мъж или като мъжа, който бе спасил живота й — тя все още не знаеше. За момента обаче той представляваше новинарска сензация, а тя беше журналистка и Гейл реши да не забравя този факт.

Изведнъж над масата им увисна тежък мирис на силен парфюм. Джон Бъбър вдигна поглед и видя загърната с норка и окичена с диаманти жена на около шестдесет години, която се бе надвесила над него в очакване да й обърне внимание.

— Ще даря половин милион за благотворителни цели от ваше име, господин Бъбър — изгука тя. — Какво ще кажете за малки животни?

— Малки животни ли? — повтори озадачено Джон.

Жената взе въпроса за утвърдителен отговор.

— Знаех си, че човек като вас не може да не боготвори малките животни. Господ да ви благослови, господин Бъбър.

Тя се обърна към Гейл, а блясъкът от нейните накити беше почти ослепителен.

— А вие, скъпа, правите толкова много за жените.

След което тя махна за сбогом с пълничките си пръсти, на които проблясваха поне двадесет и пет карата, прошумоля с тафтената си рокля и си отиде, оставяйки Джон Бъбър със замаяна глава.

— Сериозно ли говореше? — попита той Гейл с широко отворени очи. — Ще даде половин милион долара? От мое име?

Той нямаше дори бегла представа за истинската си сила, колко странно? Нямаше абсолютно никакви лични цели. Усмивка огря лицето на Гейл. Появиха се трапчинките й, които трепкаха, също като скъпоценните камъни на светската дама.

— Ти си знаменитост, Джон — каза му тя. — Хората ще искат да ти угодят или да те използват. Може би и двете.

Джон Бъбър кимна и се върна към агнешките пържоли. Но дъвчеше механично, без да усеща вкуса им. Гейл му беше представила една напълно нова версия. Човекът знаменитост бе различен от другите хора; със славата идва силата, но също и отговорността. Нямаше да е толкова просто ей така — да се откаже от геройството. Бяха намесени и други неща, за които дори не беше подозирал. Гейл му бе дала много материал за размисъл.