Лионор Флайшър - Герой по неволя

Сега, когато започна да осъзнава как стоят в действителност нещата, не смяташе, че може да продължава така — да приема всеобщата благодарност и възхищение, без да има каквито и да било заслуги.

— Чуйте, ъ-ъ, госпожице Гейли, аз…

— Гейл — каза Гейл. — Наричай ме Гейл, а не госпожица Гейли.

Не знаеше откъде да започне. Думите не излизаха от устата му както трябва, а той не смееше да я погледне в очите.

— Това не е… Искам да кажа, че исках… наградата… Не мислех… — Господи, стегни се Джон, каза си той строго и почна отначало. — Чувствах се… доста отчаян… Разбирате ли? Просто исках безплатно ядене, може би баня, една нощ в чисти завивки. Не съм искал един милион долара! Двайсет щяха да бъдат достатъчно. Може би петдесет. Какво ще прави човек като мен с един милион долара?

Ако Гейл се беше вслушала в думите му, историята ни можеше да свърши дотук, защото тя притежаваше силен, професионално изострен нюх за човешката психика. При обикновени обстоятелства в накъсаните фрази на Джон Бъбър тя би доловила началото на едно признание и като журналистка от своя ранг щеше да изтръгне истината. Очевидно той се опитваше да й каже нещо.

Но обстоятелствата никак не бяха обикновени. Гейл Гейли бе също жена и сега седеше тук в най-сексапилната си рокля, в този бляскав ресторант, заедно с героя на деня, който освен това беше и много привлекателен мъж. Нима тогава е чудно, че в очите й танцуваха звезди? Или че беше изключила настървената си журналистическа чувствителност за тази вечер? Или че чу думите на Джон, без да се вслуша в тяхното значение? Отгоре на всичко главният келнер я беше разсеял в същия момент, като подаде и на двамата огромни, подвързани с кожа менюта.

Какво щеше да прави човек като него с един милион долара, искаше да знае Джон. Добре.

— Ами, погледни тези цени и тогава ще си говорим. — Усмихна му се тя през масата.

Бъбър разтвори менюто и прочете няколко реда, без да вярва на очите си. $24 за предястие? Пържола за $55 и картофи за още $9? $14 за зелена салата и $6 за чашка кафе? Това беше пълна глупост!

Гейл поръча и за двамата. За себе си избра диви гъби за предястие и печена сьомга. За Джон — като начало миниатюрна паела, а после агнешки пържоли; поръча и салата за двамата. Джон Бъбър направи сметката наум. Това най-обикновено ядене възлизаше досега на повече от $150, без да се броят десертът, кафето, надбавката за заведението или бакшишът. Той затвори очи и се предаде. По-добре въобще да не мисли за това.

Когато Гейл поиска да види листата с вината, главният келнер поклати глава.

— Разрешете на нас, госпожице Гейли. Вашите вина тази вечер ще бъдат подарък от „Барцелона“. Ще ви поднесем от най-добрите ни реколти.

— Много любезно от ваша страна, Артуро.

Мъжът се поклони раболепно.

— Не, не, напротив. За нас е удоволствие да ви обслужим.

Горе-долу по същото време, когато Джон Бъбър седеше на тапициран в кадифе стол, облечен в италиански бутиков костюм и дъвчеше салата за $14 в луксозна обстановка, Бърни ЛаПланте се намираше в ада, облечен в избеляла синкава затворническа униформа, и мрачно се взираше в чиния с лоясало накълцано говеждо върху препечен хляб — класическата любима храна на американците, „барабонки върху бетон“.

По стените около Бърни нямаше копринени тапети, те бяха прост панел, изрисуван с неприлични надписи. Нямаше двойно легло, нямаше брокатени пердета, нито огромен телевизор, който хваща повече от петдесет канала. За Бърни имаше панелна килия, два на три метра, делена с още един затворник. За Бърни имаше тънък матрак върху дървено легло и скапан телевизор в дневната, без дистанционно и кабелна връзка, и изборът на канала зависеше от най-едрия и гаден злодей, а това никога не бе Бърни ЛаПланте.

Задникът на Бърни не беше облегнат върху кадифена възглавничка и нямаше тълпа вечерящи, които да станат на крака и с ръкопляскане да изразят своето одобрение. Бърни седеше неудобно на дълга пейка без облегалка, а събратята му по вечеря бяха все закоравели, безскрупулни мошеници, които биха изтръгнали сърцето ти и биха го изяли, само ако ги погледнеш накриво. Па масата на Бърни нямаше цветя, нито блестящ кристал, нито ножове или пък вилици. В пандиза не дават ножове и вилици, всичко, от супата до печеното, трябва да се яде с лъжица.

Но никого не го беше грижа за Бърни ЛаПланте, забравеният човек, никому неизвестният герой. За целия свят той бе просто още една буболечка, която пълзеше из мравуняка на живота.