Лионор Флайшър - Герой по неволя

Блажено отпуснат в луксозната вана, той не чу тихото почукване на вратата, затова едва не припадна, когато излезе от банята и се натъкна на цял отбор чакащи усмихнати прислужници. Слава Богу, че бе облякъл плътния халат, който намери окачен в банята.

— Господин Бъбър, сър, за мен е удоволствие — каза бръснарят.

— Чест е да се запозная с вас — усмихна се широко маникюристът.

— С какво мога да ви услужа? — попита пиколото. — Нещо за пиене, например едно шери?

— Да, едно шери — отговори Бъбър малко стеснително.

След по-малко от час триото вече го нямаше, а Джон Бъбър беше гладко обръснат, с почистени и изрязани нокти и с елегантна нова подстрижка. Нямаше пари да им даде бакшиш, но те дадоха да се разбере, че не очакват и не искат нищо друго, освен да предоставят услугите си на героя от полет 104. За бакшиш въобще не можеше да става въпрос. Щяха да се обидят.

Но какво да облече? След по-малко от час Гейл Гейли — красива и известна жена — щеше да го вземе и да го заведе в някакъв шикозен ресторант. Не можеше да влезе там в кадифения халат. Още по-невъзможно бе да навлече дрипите си, освен това забеляза, че вече дискретно ги бяха прибрали, може би за да ги изгорят. Без да очаква нищо, Бъбър отвори гардероба в спалнята.

И там, подредени в редица, висяха престъпно скъпи италиански костюми с етикети, които бяха познати дори на Джон Бъбър. Имаше също сака, няколко палта и шлифери, панталони с маншети. На пода на гардероба стояха строени много чифтове красиви обувки от най-фина кожа, всичките с размер 10Б. На поставка висяха копринени вратовръзки с най-разнообразни цветове и десени. Чекмеджетата бяха натъпкани с бутикови памучни ризи и планини от ново бельо и чорапи. Изведнъж въпросът какво да облече придоби съвсем нови измерения.

Джон очакваше тази вечер със смесица от удоволствие и притеснение. Гейл Гейли беше красива жена, отзивчива и чувствителна, интелигентна, преуспяла и образована — всичко, което би могъл да иска един мъж, дори повече. Но Джон Бъбър отдавна бе изгубил всякакви надежди по отношение на жените. Въпреки това Гейл изглежда наистина се интересуваше от него като човек, а не просто като някой непознат, който се перчи с взетите на заем украшения на героизма.

Имаше нещо друго, което накара Джон Бъбър да трепне. Той ясно съзнаваше, че тези украшения бяха взети на заем, ако не и откраднати. По право те принадлежаха на един хленчещ дребен мухльо на име Бърни ЛаПланте, който за кратко време бе забравил какво представлява и бе мислил единствено за това какво трябва да направи. Бърни, а не Бъбър, беше истинският герой на полет 104.

Когато се появи, стискайки обувката на Бърни като доказателство, Джон Бъбър нямаше ясното усещане, че краде. Мислеше, че няма да е нещо особено. Не беше очаквал подобен прием. Не вярваше много, много на единия милион долара. С уличната мъдрост, придобита от толкова много разочарования, Джон беше убеден, че телевизионната станция някакси ще се измъкне и няма да му даде толкова много пари. Сигурно е просто рекламен номер. Смяташе, че всичко ще свърши за един следобед, че може би ще му дадат най-много неколкостотин долара, а после ще го изпратят да си върви. Беше ноември, зимата бързо настъпваше. С внимателно разпределяне на бюджета и с помощта на бизнеса му с връщането на консервени кутии, с неколкостотин долара щеше да изкара месеци, може би дори до пролетта. Беше се надявал на неколкостотин долара, но Джон Бъбър щеше да се съгласи и на двайсет, и щеше да го сметне за късмет, ако не го изритаха навън или даже арестуваха, че се представя за герой.

Но това! Това беше кралско посрещане! Цял гардероб с вносни дрехи, храна, която не би могъл да изяде и за седмица, апартамент, който би могъл да побере над двайсет бездомни, това надхвърляше всичките му очаквания. Не той го заслужаваше, а Бърни. Бъбър се опита да си представи Бърни ЛаПланте, заобиколен от всичко това и усети да го наляга нещо, което силно напомняше на чувство за вина.

Нямаше представа, че Бърни е зад решетките. Откъде можеше да знае? Очакваше всяка минута Бърни да се появи и да поиска дължимото му, онова, което Джон му бе откраднал. А Джон Бъбър нямаше представа как да се държи с него. Единственото доказателство — обувката, вече не беше притежание на Бърни. Кой щеше да повярва на него и на налудничавите му претенции? Само аз, помисли си Джон със съжаление. Само аз. А аз съм просто един измамник и лъжец.

Тези мисли го тормозеха, докато се обличаше и внимателно подбираше риза и вратовръзка. Харесваше усещането за чисто бельо и нови дрехи върху кожата. Избра един от костюмите и го пробва — беше му точно по мярка. Изведнъж в тристранното огледало се огледа един непознат. Хубав, добре подстриган и чудесно облечен непознат. Но когато най-сетне Джон го разпозна, той знаеше, че непознатият е измамник и лъжец.