Лионор Флайшър - Герой по неволя

У него беше втората обувка, идентична с онази, която бяха намерили на местопроизшествието. Той беше „господин Пепеляшка“. Той беше героят.

След като поговори с него известно време, Гейл откри, че той е интелигентен и мил, може би малко скован, но самата му скованост беше очарователна. Имаше красиви очи — много тъмни, прями, макар и някак срамежливи, замислени и дълбоки, които сякаш докосваха нещо у нея. Когато се поизми малко в мъжката гримьорна на студиото, Гейл видя, че остатъкът от лицето хармонираше с очите. Тъжно лице — нежно, мило, почти красиво. Лицето на герой. Това беше повече, отколкото можеше да се надява — да има пред себе си човек, който е наистина достоен за герой. Фактът, че беше беден и бездомен, само допринасяше за трогателността на историята. Това наместваше целия случай в 90-те години на века и придаваше неопровержима истинност.

Сега героят седеше с нея в студиото, а на краката му бяха и двете скъпоценни кожени мокасини на Бърни ЛаПланте. Срамежливо разказваше на Гейл Гейли, на видеокамерата на Чъки и на притаилия дъх в очакване свят историята на спасяването на полет 104. Подробностите бяха същите, каквито той, Джон Бъбър, бе чул от устата на Бърни ЛаПланте. Беше получил историята едновременно с обувката. Единствената разлика беше — а тя е огромна, — че героят на приключението сега беше Бъбър, а не ЛаПланте.

— Намирах се в гората, когато чух страхотен трясък — каза той бавно. — Недалеч видях пламъци. Тогава… тогава… тръгнах натам… а после, после…

— Недей да бързаш, Джон — каза Гейл с нежна усмивка. — Имаме време.

Джон Бъбър кимна. Заговори по-тихо.

— А после… останалото ми е като в някаква мъгла. Нали разбирате, дим, викове, като спомен от Виетнам. Всъщност се успокоих, че е само самолетна катастрофа и че мога с нещо да помогна… но не си спомням… ъ-ъ… подробно за това. Беше твърде ужасно.

За Гейл в думите на Бъбър звучеше несъмнената истина. Спомен от Виетнам. Освен това и ветеран от войната. Колко трогателно. Колко драматично и как добре ще прозвучи по новините в шест.

— Разкажи ни защо изчезна, Джон.

Джон Бъбър непретенциозно вдигна рамене, сведе очи, а клепачите му скромно засенчиха скулите.

— Ами… ъ-ъ… в началото не знаех, че съм… герой. Нямах представа, че бащата на момчето е оцелял. Мислех, че съм се провалил и не можех да погледна момчето в очите. А после, в последно време… късметът ме напусна. Не се… чувствах… представителен.

Гейл се опита да не го показва, но бе искрено трогната от думите на героя. Когато зададе следващия въпрос, гласът й леко потрепери.

— Но в крайна сметка дойдохте. Защо?

Джон Бъбър погледна Гейл Гейли право в очите и се засмя срамежливо. Момчешката усмивка огря меланхоличното му лице, така изглеждаше определено хубав.

— Парите, Гейл. Изобщо нямаше да се появя, ако не беше наградата.

Това бе най-добрият отговор, смешен, но искрен и Гейл веднага разбра, че беше също и най-подходящият завършек на интервюто. Докато гледаше иззад рамото на Джоан Айзакс в монтажната по-късно, тя посочи кадъра с усмивката на Джон.

— Ще завършим точно тук! Точно с тази усмивка!

Джоан стопира кадъра и двете жени се вгледаха в монитора, където лицето на Джон Бъбър се виждаше в едър план, а тъмните му очи приковаваха, почти предизвикваха зрителят да не посмее да загърби неговата честност.

— Не си споменала, че е сладур — захили се Джоан.

Но чувствата на Гейл Гейли бяха стигнали по-далече от мисълта, че е сладур. За нея Джон Бъбър олицетворяваше всичко най-чисто и добро в човешката раса. Храбър и неустрашим, въпреки това скромен, той щеше да спечели сърцата в Америка, както бе спечелил това на Джоан. Гейл обаче изпитваше нещо повече, нещо подобно на обожание. Обожание на героя. Галантният рицар беше спасил една изпаднала в беда дама от огнения дракон.

— Той ми спаси живота — каза тя, полу на себе си, докато изучаваше лицето на екрана.

Гейл си оставаше репортер дори когато бе лично замесена в някоя история и сега търсеше белези, от които напълно да разбере този мъж — кой е, откъде е дошъл и най-вече какво го беше направило герой.

Бърни ЛаПланте бе втренчил яростен невярващ поглед в екрана на телевизора в общата зала на окръжния затвор. Това беше прекалено! Този нещастен скитник щеше да му задигне единия милион и славата, само защото Бърни беше дотолкова тъп, че да му разкаже историята си и отгоре на всичко да му остави другата си обувка. Тая проклета обувка беше единственото доказателство, че говори истината, а той я беше изтърсил в скута на оня идиот. Най-тъпото беше, че ако беше на негово място, Бърни щеше да постъпи по абсолютно съшия начин. Само че Бърни щеше да оплеска всичко, а при този задник Бъбър номерът минаваше.