Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Да не повярваш, а? Тук има поне хиляда измамници, които искат да пипнат наградата ми.

— Тоест моята награда — процеди човекът до нея.

Гейл изправи рамене, пое дълбоко дъх и влезе през входа на телевизионната станция, като мина покрай опашката разбунени хора. На лицето и крака й вече нямаше превръзки, а обикновената болнична превръзка за гипсираната й ръка беше заменила с най-скъпия си разноцветен шал. Той придаваше цвят на кадъра и изпълняваше поръчката на Дийкинс. Гейл вървеше бързо с вперен напред поглед, но щом като я забелязаха, от опашката взеха да я обстрелват.

Един тип, покрит целия с кал, като снимките на героя, й извика:

— Ей, госпожице Гейли! Ей, Гейл! Помниш ме, нали? Аз съм мъжът! Аз ти спасих живота! Помниш ли?

От един друг висок и много слаб мъж се дочу следният вик:

— Кракът ми е едва 8 и половина, но нося 10Б за по-удобно. Кълна се!

Когато тя мина покрай него, без да го погледне, той изкрещя:

— Ей, госпожице Гейли! Аз спасих живота ви!

Беше като голям цирк. Гейл не знаеше дали да се смее или да плаче. Тя забърза напред, но още едно: „Ей, госпожице Гейли!“ Този глас поне изглеждаше познат, затова се обърна. Беше Паркър, който се опитваше да я настигне. Гейл спря и го изчака.

— Госпожице Гейли, търси ви един полицай — Паркър й се видя разтревожен. — От Отдел „Кражби“. Инспектор Дейтън. Иска да му се обадите.

— За какво? — попита Гейл.

Лицето на Паркър помръкна.

— Не го попитах — призна той. Ама че репортер щеше да излезе от него.

— Обадете му се и го попитайте — даде нареждания Гейл. Тя посочи със здравата си ръка опашката с шумни „герои“. — Аз съм малко… заета.

Да видим какво ще прави Дийкинс с тази тайфа, помисли си тя с лукава усмивка, която образува трапчинки на бузите й. Откриването на тайнствения мъж в тази тълпа щеше да отнеме най-малко един ден. Може би дори седмица.

Дона О’Дей не можа да повярва. Преди няколко дни господин ЛаПланте й бе обещал най-сериозно, че ще се държи добре, докато се реши присъдата му и ще се постарае да поизлъска опърпания си живот. А ето какво се случва. Пуснат под гаранция, а три тайни ченгета го спипват в един бар да продава крадени кредитни карти. Подозираха го, че е важна брънка от верига за пласиране на крадени кредитни карти. Бърни ЛаПланте, важна брънка от верига, част от мафията. Дори на Дона — завършила право преди по-малко от година — й бе от ясно по-ясно, че това е изключено.

В момента имаше изслушване за гаранции под председателството на съдията Хиъруорд Ф. Гойнс, а той беше строг съдия, който проявяваше нетърпимост към злосторниците и не понасяше глупците. Със свито сърце Дона видя как съдебният пристав въвежда Бърни в съдебната зала, хванат в белезници с други затворници, чиито гаранции също се гледаха днес. Бърни не изглеждаше особено привлекателен, в очите му искреше налудничав блясък, а дрехите му бяха омачкани и в безпорядък. Надали щеше да направи добро впечатление на съдията като улегнал семеен човек.

Бърни огледа неспокойно залата за адвокатката си. Преди да забележи Дона, видя Еспиноза, Варгас и Мендоса в задната част на помещението, които говореха с красив чернокож, на чието лице беше сякаш изписано „важен старши офицер от полицията“. Без съмнение бяха тук, за да свидетелстват срещу него, ако е необходимо, и да се погрижат Бърни ЛаПланте да остане зад решетките с висока гаранция.

Е, щяха да се изненадат. Високата гаранция няма никакво значение за един милионер, нали така? Трохи за гълъбите. Пари за пощенски марки. Джобни средства.

А, ето я и Дона О’Дей. Когато Бърни стигна до нея, започна трескаво и бързо да й шепне в ухото. Дълго време Дона нямаше представа за какво говори, а после думите като че ли придобиха смисъл. Катастрофирал самолет. Пожар. Експлозия. Връщане в самолета, спасяване на хора, голяма награда, един милион…

— „Ангелът на полет 104“! — възкликна тя. — Да не искате да кажете, че…

— Шшшшт! — прошепна Бърни. — Не съм казал ангел, това е може би пресилено. Чуй сега какво. Трябва да стигна до телевизията и да си прибера милиона.

Дона О’Дей се намръщи и поклати глава, жест почти толкова страшен, колкото шестседмично котенце, което протяга лапичката си.

— Господин ЛаПланте — започна тя с тон, в който звучеше строго неодобрение, — наистина искам да ви помогна, но разни невероятни истории само ще утежнят положението ви. Районният прокурор иска гаранцията ви да се вдигне на двадесет и пет хиляди долара, защото сте арестуван, докато сте бил под гаранция…