Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Двадесет и пет хиляди е нищо работа — каза Бърни с пренебрежение. — Трябва само да ме изкараш оттук, за да си прибера парите.

Дона отвори уста, за да протестира, но преди да каже и дума, съдебният чиновник обяви: „Народът срещу Бърнард ЛаПланте.“

Съдията Гойнс се намръщи: този човек не беше ли в съдебната зала само преди няколко дни? И не беше ли той този, който продължи ниската гаранция преди произнасянето на присъдата от съчувствие към молбите на адвокатката и уверенията й, че това е добър човек, който държи на семейството си? Мразеше да вижда рецидивисти в съдебната зала, съдията не търпеше онези, които успяваха да се забъркат в нещо само за два-три дни. Той се намръщи още повече, когато видя Бърни ЛаПланте да се приближава към него и да му говори, което не беше никак в реда на нещата. Той си спомни този дребен човечец, при това с голямо неудоволствие.

— Ваша светлост, адвокатката ми каза, че прокурорът иска гаранция от двадесет и пет хиляди — Бърни говореше високо и наперено.

Лицето на Дона О’Дей замръзна от ужас и тя протегна ръка, за да го дръпне назад, но Бърни реагира твърде бързо. Очите на съдията започнаха да придобиват опасен блясък.

— Господин ЛаПланте, трябва да запазите мълчание, освен ако съдът не прецени да ви даде…

Но Бърни ЛаПланте можеше да мълчи в свой собствен интерес точно толкова, колкото на вас и на мене могат да ни поникнат крила и да излетим за Рио. Той започна да ръкомаха и продължи да говори, сякаш съдията въобще не се бе обаждал.

— Това напълно ме устройва. За мен не е никакъв проблем. Всъщност, Ваша светлост, за мен ще е чест да се удвои гаранцията! Петдесет хиляди! Какво ще кажете? Малък подарък за „народа“. Ваша светлост, ако успея да се измъкна оттук само за час…

— Тишина! — повиши глас съдията, като удари с чукчето. — Тишина! Господин ЛаПланте, ако не спрете веднага да бърборите, ще помоля разпоредителя да…

Съдията прекъсна думите си, беше твърде ядосан, за да говори. Изведнъж скъпоценната му благоприлична съдебна зала рухна вдън земя. Цялото помещение бе залято от заразително вълнение и любопитство. Поради някаква причина всички шепнеха. Главният разпоредител шепнеше нещо на чиновника, съдебната стенографка шепнеше на полицайката, която се обърна и зашепна на помощник-разпоредителя.

— По дяволите! — извика съдията, а чукчето му сякаш заби пирон в масата. — Казах, че искам тишина!

— Извинявайте, Ваша светлост — каза главният разпоредител.

— Увлякохме се — извини се помощник-разпоредителят.

— Открили са го! — извика чиновникът, без да може да се сдържи.

— Кого са открили? — изсумтя съдията.

— „Ангелът на полет 104“! Беше в новините! Ей сега! Сигурно ще го покажат по Канал 4 на обяд! — В съдебната зала всички ахнаха и зашумоляха в очакване.

Съдията Гойнс прокрадна поглед към часовника си.

— Ще задържим гаранцията на двадесет и пет хиляди долара — каза той бързо. — Това би трябвало да предпази господин ЛаПланте от неприятности за няколко минути.

Дона О’Дей започна тихичко да протестира.

— Но, Ваша светлост, моят клиент има семейство, с ограничени средства е…

— Вашият клиент е ужасна напаст, млада госпожице — скръцна със зъби съдията Гойнс. Той се обърна към главния разпоредител. — По обяд ли казахте? По Канал 4?

Що се отнася до клиента на Дона О’Дей, той стоеше като втрещен, сякаш го бяха посекли. Не можеше да помръдне, не можеше да мисли. В мозъка му непрекъснато препускаше една мисъл като мишка на колело. Какво говореха те? Че са открили тайнствения мъж? Как е възможно? Това съм аз , аз, Бърни ЛаПланте. Аз спасих всички онези хора. Аз съм героят. Аз, Бърни. Защо никой не иска да ме изслуша?

Когато разпоредителят го хвана под мишница и го отведе обратно в затвора, Бърни тръгна тихо и без да протестира, но мълчаливото му лице беше олицетворение на терзание и неверие.

Гейл Гейли почувства прилив на истинска радост. Беше намерила „Ангелът на полет 104“ и изпитваше такова задоволство, каквото никога досега не бе усещала. Не само това, тя беше открила и собствения си спасител и сега можеше да го възнагради щедро, по-щедро и от най-разюзданите му мечти. И, разбира се, това беше най-добрият материал в живота й, който сега седеше тук в студиото пред камерата на Чъки.

Трябваше да признае, че на пръв поглед мъжът не й се видя обещаващ. Мръсен и окъсан, той беше облечен в дрехи, сякаш измъкнати от кофата за боклук. Освен това изглеждаше малко по-висок от онова, което си спомняше. Но в целия дим и ужас може да се е заблудила за ръста му. Конструкцията му беше такава — слаба, въпреки че този й се виждаше по-широкоплещест. Но когато мълчаливо й подаде единственото неопровержимо доказателство, тя просто ахна и моментално повярва. Той беше човекът, тайнственият мъж. Той им даваше сигурно доказателство.