Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Пътниците на полет 104 бяха потресени, когато узнаха, че героят, който се появи от дима и огъня, за да ги изведе в безопасност, е живял в крайна нужда и не е спал в легло повече от три години — гласът на Гейл Гейли излизаше от телевизионните микрофони, но зрителят виждаше лицето на Джон Бъбър — това симпатично, тъмно, скромно, хубаво лице.

Сега този негодник не само спеше в легло, а направо се въргаляше в разкош, докато истинският герой гниеше в гадния затвор. С това Бърни ЛаПланте не можеше да се примири.

— Тоя тип лъже, по дяволите! — замърмори той ядно на затворника до себе си. — Проклет бездомен лентяй. Никакъв герой не е той, приятел, повярвай ми.

Другият затворник откъсна очи от екрана и огледа Бърни от горе до долу и отдолу до горе.

— Да повярвам на теб ? — изсумтя той презрително. Това май изчерпваше въпроса.

Това бе история, която нямаше да се изчерпи и новините на Канал 4 я дояха с все сила, като изтъкваха централната роля на своята телевизионна станция в нея. Каква сензация! Струваше много, много повече от единия милион, който щяха да дадат на Бъбър. Сега всеки, който искаше да стигне до героя Джон Бъбър, трябваше да мине през Джим Дийкинс и Гейл Гейли, и телефоните вече се скъсваха да звънят. Нацията рядко бе вземала един герой толкова присърце. По време на едно по-ранно поколение такъв американски герой стана Чарлс Линдберг, първият човек, който прелетя сам над Атлантическия океан, от Ню Йорк до Париж. Но между Линдберг от 1927 година и Джон Бъбър от 1992 нямаше никой, който да отговаря на изискванията.

Кабинетът на Дийкинс се бе превърнал в командна централа. Бяха вкарани допълнителни телефонни линии, телефоните звъняха без прекъсване, а шумът се допълваше от пиукането на факсмашината, която бълваше спешни факсове, в които непрекъснато се повтаряше „Искаме Бъбър.“ Уговорки за изнасяне на речи, приеми, благотворителни вечери, договори за книги, молби за реклами — всичко това се изливаше от факсапаратите, съвременния вариант на пощата.

Чарлс Уолас, директорът на Канал 4, сновеше притеснено из кабинета на Дийкинс. Хаосът никак не му допадаше, защото предпочиташе деловите въпроси да се придвижват в организиран порядък, без възбуденото чаткане на факса, писъка на телефоните или влизането и излизането на трескави оператори и репортери.

Уолас не беше никак възхитен от тази работа с героя. Той беше човекът, който пръв се сети за наградата от един милион долара, но никога не бе предполагал, че положението ще стане толкова неудържимо и ще превърне скъпоценната му телевизионна станция в карнавално шоу. Смяташе, че след като веднъж го открият и му платят парите, вълнението ще утихне и ще продължат да си вършат работата. Уолас не можеше да възприеме невероятната стойност на героя за станцията, а освен това нещо го безпокоеше, въпреки че щеше да му е трудно да обясни какво точно. Според него в този човек нещо не беше както трябва. Нещо неопределено, което притесняваше Уолас.

— Мислех, че всички ще почнат да викат: „Ето го, той е!“ и ще му увиснат на шията или нещо подобно — оплакваше се той на Дийкинс, дъвчейки края на лулата си.

— Успокой се, Уоли — каза шефът на Новини меко. — Другата обувка беше у него, всичко съвпада.

— Това значи ли, че мога да спра да се тревожа? — Уолас, изглежда, изпитваше съмнения. — Къде го настанихме?

— Хотел „Дрейк“, луксозна мансарда. Никога не преставай да се тревожиш. Смятам да подготвим допълнителен репортаж за това как се чувства човек, който от колата изведнъж се премества да спи в най-шикозния апартамент в града. Гейл също е подхванала нещо, рови из миналото му.

В този момент младият Паркър влетя и изтича почти без дъх до Гейл.

— Извинете ме, госпожице Гейли. Онзи инспектор Дейтън… намерил е кредитните ви карти и иска…

Гейл, която четеше един факс, не му обърна особено внимание.

— Кой?

— Инспектор Дейтън, ченгето от отдел „Кражби“, който ви търсеше — обясни Паркър. — Хванали са човека, откраднал кредитните ви карти, точно когато се е опитвал да ги продаде, и Дейтън иска да…

— Никой не ми е крал кредитните карти — отвърна категорично Гейл. — Те изгоряха при катастрофата, което ми напомня, донесе ли ми пари? И какво направи с резервациите?

Паркър зарови из джобовете си и извади шепа банкноти.

— Четиристотин долара, както казахте. Резервацията е за двама, в осем часа в „Барцелона“. Ето.

Гейл прибра с усмивка парите в джоба си и се запъти към вратата.