Лионор Флайшър - Герой по неволя

Господи, помисли си Джон, и хвърли вестниците настрани. Как, по дяволите, мога да спра това? Трябва да говоря с Гейл, преди да се е задълбочило.

Той огледа гардероба и грижливо подбра дрехите си, като взе онова, което смяташе за най-евтино облекло, защото най-вероятно щеше да го носи с години напред. След като си признаеше, те нямаше да му обърнат повече внимание и луксозните италиански костюми щяха да се върнат в гардероба. Не искаше да отмъква от Новините на Канал 4 повече от онова, което беше на гърба му. Ако Джон Бъбър знаеше, че спортната риза струва $250, панталоните $275, а сакото $900, или че тънкият шлифер, който наметна отгоре, беше цели $1000 на едро, сигурно щеше да отиде до телевизионната станция увит в кадифена хотелска хавлия.

Джон се надяваше да стигне до Гейл преди предаването, но беше невъзможно. Телевизионната станция напомняше на лудница. След като видя момчетата от старата си част, които вече се бяха събрали в студиото, всичко друго изскочи от ума на Бъбър. Това бяха момчетата, редом с които се беше бил, братя по оръжие, които не бе виждал от години и когато Том Уелър му протегна плещестите си ръце, Джон се затича и двамата мъже се прегърнаха, а по бузите им закапаха сълзи на щастие. Тук беше и Чарли Бейкън, и много други. Бъбър беше толкова развълнуван, че едва можеше да говори.

Усети, че Гейл Гейли наблюдава срещата им с навлажнени очи, макар и усмихната. Тя ги остави петнайсет минути да се видят, но студийното време беше скъпо и скоро камерите започнаха да предават.

— Преди повече от двайсет години — разказа Гейл, — веднага след завършване на гимназията, когато е бил на седемнайсет, Джон Бъбър вече е бил изключителен. Доброволец сред мобилизираните за редова служба, той е бил най-младият войник в своя взвод във Виетнам.

Том Уелър, едър чернокож на около 40 години, пръв даде интервю. Той беше получил тежко нараняване, когато взводът попаднал в засада по време на патрул, и насмалко не бе загубил живота си. Гласът му стана леко дрезгав, докато разказваше историята си.

— Пробудих се в лазарета и гледам до мене войника, дето беше с мен, когато ни спипаха, и когото мислех за мъртъв. Лежеше на съседното легло. Та го питам: „Как се озовахме тук, братко? Да не сме мъртви?“, а той ми вика: „Оня щур бял Джони Бъбър се върна за нас, измъкна ни.“ — Уелър погледна право в камерата. — Трябваше да го представят за медал — каза той твърдо, — но съдба. Наоколо нямаше офицери, които да видят какво е направил.

Марли Бейкън беше следващият, който застана пред обектива на Мъки.

— Този боец се върна през тинята и ни измъкна оттам, един по един, шест човека. Ей, хич не ме учудва, че именно Джони Бъбър е влязъл в онзи самолет!

Беше великолепно телевизионно предаване, което можеше да разплаче дори камък. Среща след двадесет години на бойни другари, които бяха воювали в една кървава, безполезна война. Човек, който се бе оттеглил от света, когото светът беше загърбил от много години, се появяваше, за да извърши най-безкористната постъпка, да рискува собствения си живот, за да спаси другите. А сега и свидетелствата на приятелите му отпреди двайсет години, които бяха дошли да кажат, че Джон Бъбър винаги е бил герой, че полет 104 не е нещо ново, а просто нов пример за присъщия му героизъм.

— След вълнуващата им среща — разказа Гейл, — другарите на Бъбър наблюдаваха, докато директорът на станцията Чарлс Сампсън Уолас връчи на Бъбър чек за един милион долара.

Джон Бъбър не беше очаквал, че парите ще му бъдат предадени пред включените камери. Бе се надявал да си признае пред Гейл, преди да настъпи моментът, но никой не му даде тази възможност. А сега беше твърде късно. Можеше само да приеме огромния чек и да се усмихне широко в обектива. Но в ума му започна да се заражда план, който поне до известна степен щеше да облекчи измамата му.

— Докато Бъбър реагира на внезапното си забогатяване, се получи вестта, че военният министър в отговор на спешна резолюция на Сената е удостоил Джон Бъбър с Почетния медал — Гейл Гейли не можеше да удържи вълнението в гласа си, изпълнена с трепет, че е част от това събитие, развълнувана за себе си и за Джон. — Медалът се дава за службата му във Виетнам преди повече от двадесет години, за героизъм, който не е бил признат навремето, защото не е бил видян или докладван от висшестоящ офицер. По-късно говорих с него за внезапната промяна в положението му.

Лицето на Джон Бъбър — скромно, симпатично, но въпреки това с изявена мъжественост — изпълни екрана. Когато започна да отговаря на въпросите на Гейл, гласът му беше мек и неуверен, но докато говореше, сякаш набра целеустременост и авторитет, и прозвуча силно.