Лионор Флайшър - Герой по неволя

Дона погледна Бърни покрусено. Колкото и да е невъзможно, той изглеждаше дори още по-зле от последния път, когато го беше видяла. Нуждаеше се от обръсване и подстрижка, освен това беше изгубил няколко килограма в затвора. Раменете му бяха по-приведени от всякога, а сакото му висеше свободно на мършавото тяло. На челото му сякаш беше изписано „неудачник“.

Бърни се качи в колата и помоли адвокатката си да го остави при Детската болница. Дона кимна и започна да се промъква предпазливо през натовареното градско движение.

— Трудно им е да ви свържат с кражбата на онези кредитни карти. Може да им се наложи да оттеглят обвиненията — каза Дона. Гейл Гейли не искаше да им сътрудничи и продължаваше да настоява, че кредитните й карти са изгорели заедно с чантата й при пожара и експлозията на полет 104. Без официална жалба от потърпевшия, полицията не можеше да направи нищо. Бяха с вързани ръце.

— Значи затова намалиха гаранцията, така ли? — попита Бърни.

Изведнъж лицето на Дона О’Дей придоби неловко изражение.

— Не са я намалявали — отговори тя тихо. — Казах ви, че няма да я намалят, ако не им кажете истината откъде сте взели кредитните карти.

Бърни ЛаПланте сви рамене и набърчи раздразнително лице.

— Казах им истината поне петдесет пъти! Как ме измъкна?

Младата жена прехапа долната си устна и пое дълбоко дъх.

— Взех заем срещу колата и компютъра си — каза тя, дълбоко притеснена.

Бърни се обърна и я зяпна.

— Какво-о-о? — попита той.

Тонът на Дона беше отбранителен.

— Вдъхнових се от героя, как той се жертва за другите, как рискува…

— Този мошеник те е вдъхновил да дадеш заем от цели две хиляди и петстотин долара на човек, който е уволнен? — избухна Бърни. Насмалко да получи апоплектичен удар, толкова беше ядосан. — Човек, който, както сама казваш, най-вероятно ще излежава присъда? Нали си адвокатка, за бога! Би трябвало да имаш реална преценка за нещата!

Очите на Дона се изпълниха със сълзи, но тя ги сподави с достойнство.

— Е, както обичате да изтъквате, господин ЛаПланте, аз имам сравнително малък опит. В този случай моята наивност явно е работила във ваша полза.

Като я погледна остро, Бърни осъзна, че младата жена е съкрушена и на ръба на сълзите. Не трябваше да се държи така безчувствено, така грубо.

— Всъщност си права — каза той по-спокойно. — Радвам се, че ме измъкна. Много съм ти признателен. И за бога, вече можеш да ме наричаш Бърни, след като ти дължа две хиляди и петстотин долара.

— Видях доклада на инспектора по надзора — каза Дона. — Не знам какво сте му казали, но не е особено благосклонен.

— Тоя тип е идиот! — отвърна презрително Бърни.

— Защо ще ви оставям при Детската болница, господин… Бърни? — попита Дона. — Да не би синът ти да е болен?

Бърни поклати глава и лицето му се помрачи.

— Видях по телевизията, че оня задник, дето върши добрини, ще посети болните деца в три и половина.

Дона го зяпна разтревожено. Какво беше намислил?

— За Джон Бъбър ли говорите? Господин… Бърни, ти си освободен под гаранция! Не мисля…

— Слушай, тоя тежкар не само ми дължи милион долара за обувката, ами представлява заплаха за обществото! Виж какво е направил с теб! Той влудява хората!

Дона О’Дей поклати мълчаливо глава. Не можеше да спори с този обхванат от мания дребосък, но въпреки всички разумни доводи против, тя спря Хондата пред Детската болницата и видя как Бърни ЛаПланте притича по стълбите и влезе през въртящата се врата. Дона се боеше, че клиентът й ще създаде и ще се забърка в неприятности от всякакъв род, но нямаше начин да разубеди господин ЛаПл… Бърни.

Бърни ЛаПланте се заскита по коридорите на Детската болница без цел и посока. От време на време надзърташе в някое отделение и всеки път се отдръпваше ужасен. Страданието, което видя, беше смазващо. В отделението за изгаряния например децата бяха невероятно обезобразени, с безизразни лица и очи без очни кухини или клепачи. Имаше стаи, в които децата лежаха неподвижно в леглата си, свързани с поддържащи живота системи, към банки с животоспасяващи интравенозни течности, а всяко незначително вдишване се изписваше на пиукащи без прекъсване монитори. Цялата болница с всички тези гледки и миризми на антисептици, инфекции и смърт го отвращаваше и отблъскваше. Бърни ЛаПланте не ставаше за милосърдна сестра.

Не искаше да гледа тези тежко болни деца, не искаше да присъства на страданията им. Бърни беше тук единствено, за да се изправи пред Джон Бъбър и да потърси правата си.