Лионор Флайшър - Герой по неволя

Един друг затворник, приблизително два пъти по-едър от Бърни, се обърна към него, а осеяното му с белези лице се сбръчка застрашително.

— Затваряй си плювалника, боклук! Тоя човек е герой, а ти си просто едно цинично лайно.

Бърни също се навъси и тъкмо щеше да си отвори отново голямата уста, което без съмнение щеше да доведе до размазването му като муха, или разкъсването му на парчета, когато беше спасен от звънеца. Или по-скоро от надзирателя.

— ЛаПланте, Бърнард! — изрева той. — ЛаПланте?

Бърни посочи с пръст хилавите си гърди.

— Аз ли?

— Гаранцията ти е уредена, шефе. Хайде, да вървим.

Гаранцията? Как е възможно гаранцията му да е уредена? Тя беше определена на двайсет и пет хиляди долара, което означаваше, че някой трябва да е дал две хиляди и петстотин долара в брой, американски пари, преди поръчителят на гаранцията да внесе останалите деветдесет процента. Кой би дал две хиляди и петстотин за Бърни ЛаПланте? Бърни се сети единствено за Евелин, но не беше възможно. Първо, той не искаше Евелин и особено Джон да разберат, че е в дранголника. И второ, дори Евелин да имаше излишни два и половина бона, което беше изключено, тя щеше да ги спести за колежа на Джон. Не би ги похарчила, за да осигури временната свобода на такъв ненужен човешки боклук като Бърни.

Тогава кой би могъл да бъде? Имаше само един отговор. Съдията сигурно се е размекнал и е намалил гаранцията.

Светкавичната мисъл на Уолас прескочи границата между информационна емисия и телевизията на живо. Очевидно привлекателността на Джон Бъбър за зрителите нямаше граници, така че защо да не устроят специално шоу в най-гледаното време? Беше просто: ще съберат оцелелите от полет 104 за възстановка на катастрофата и Джон Бъбър ще повтори героичните си спасителни операции, така че публиката сама да види как се е развила драмата. На Уолас страшно му хареса, идеята беше сензационна. Тъй като беше шеф, не се налагаше да иска ничие разрешение. Можеше просто да задвижи машината.

Джон Бъбър чу за пръв път за озарението на Уолас, когато видя рекламата за предаването върху широкия екран на телевизора в спалнята си.

Първо екранът се изпълни с колаж от филмов материал, заснет на местопроизшествието, състоящ се от Образа, кадри на самия Бъбър преди и след превъплъщението му, постигнато с добрата подстрижка и новите дрехи. А на фона на грандиозна музика един говорител възкликна: „Самият Джон Бъбър! На живо, заедно с двадесет от оцелелите пътници от полет 104! Наблюдавайте как действителните участници ще възстановят ужасяващата драма вътре в самолета!“

Какво по дяволите? Какво ставаше тук? Бъбър се втренчи изумено в екрана.

— От тъмнината, от огъня — рецитираше говорителят, сякаш четеше от Стария завет, — от ужасяващия кошмар се появи „Ангелът на полет 104“. Джон Бъбър спаси петдесет и четири души. Това е неговата и тяхната история, една драма с участието на действителни хора, които наистина са изживели тези страховити моменти. Без грим, музика или актьори. Това е истината! Четвъртък вечер. Канал 4. Не го изпускайте!

По дяволите. Със свито сърце Бъбър вдигна телефона и набра номера на Гейл в студиото. Той се разкъсваше между гняв и изумление, но преобладаващото му чувство беше ужасът. Когато не успя да се свърже с Гейл, той говори вместо това с Джим Дийкинс, като го уведоми с доста категоричен тон какво мисли по въпроса.

— Разтревожен ли! За какво е разтревожен? — попита Уолас.

Дийкинс сви рамене. Той лично не изгаряше от възторг но това начинание. Смяташе, че Уолас е попрекалил с тази възстановка.

— Каза, че не е актьор.

Уолас захапа силно лулата си.

— Не му и трябва да е актьор! Точно там е работата. Той е истински герой, трябва само да се държи като истински герой. В това е красотата на идеята, нейната свежест . Тя обади ли му се?

Дийкинс посочи с палец към личния кабинет на Гейл Гейли, където Гейл все още стоеше на телефона и се опитваше да убеди Джон Бъбър да участва в шоуто.

— Сега говори с него.

Уолас се намръщи.

— Платихме му един милион долара. Би трябвало да ни сътрудничи, да си вдигнем малко рейтинга.

Гейл влезе в кабинета на Дийкинс.

— Как мина? — попита директорът на Новини.

Гейл кимна и каза:

— Ще го направи. — После се обърна към Уолас и добави укорително. — Но наистина трябваше първо да го попитате.

— Можеше и да откаже — изтъкна Уолас.

На Бърни му трябваха около четиридесет минути, за да предаде затворническия комбинезон, да облече собствените си дрехи и да изхвръкне от проклетия затвор. Пред затвора го чакаше неговата адвокатка Дона О’Дей в малката си Хонда. Прав бях, каза си той, сигурно съдията е намалил гаранцията.