Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Ой! — изстена Бърни. — Внимавай бе, кретен!

Погледна нагоре. Кретенът беше ченге, което го пронизваше с очи. Бърни безстрашно му отвърна със същия поглед. Търпението му беше доста изтъняло след всички перипетии на деня, така че нямаше какво да губи.

Джон Бъбър напусна Детската болница, все още оглеждайки се през рамо за Бърни ЛаПланте. Но не го видя, нито чу отново подигравателните му викове. Както обикновено го чакаше лимузината с вече включен двигател. Джон премина бързо през тълпата на тротоара и потъна на задната седалка. Лимузината се отдели съвсем бавно от бордюра, защото почитателите на героя все още бяха скупчени около броните, калниците, багажника и прозорците на колата. През матираните стъкла Бъбър виждаше притиснатите им лица. Такава навярно бе цената на славата, усещането, че непрестанно те зяпат втренчено. Сякаш никога повече нямаше да остане сам. Беше ужасно. Напрежението, на което бе подложен, също беше ужасно и се натрупваше с всеки изминал час.

Ръцете на Джон трепереха, без да могат да спрат. Той ги погледна и за пръв път забеляза, че още държи плика, който Гейл Гейли му беше дала. Сценарият за възстановката. Отвори го с усилие и извади малък сноп хартия. Цяла минута се взира в сценария, без да го вижда, а мислите се лутаха из главата му. После погледът му се избистри. Сценарият беше подвързан с картон, върху който със златни букви бе отпечатано заглавието „Ангелът на полет 104.“

Господи, помисли си Джон Бъбър. Господи! Ще бъде още по-лошо, отколкото очаквах.

Без повече церемонии Бърни ЛаПланте бе придружен до един страничен вход на болницата и изхвърлен на тротоара.

— Не можете да ме арестувате за това, че съм нарекъл някого измамник — протестираше той със зачервено от възмущение лице. — Това е Америка. Имам свобода на словото!

— Не те арестуваме, приятел — каза едното ченге с широка усмивка. — Спасяваме те от справедливия гняв на масите.

— Разбира се — разсмя се второто ченге. — Щом искаш да оскърбяваш един смел мъж, който струва колкото пет хиляди като теб, приятел, човек, който казва, че всички ние сме герои, дори и кретени като теб, това си е твое свещено право по рождение тук, в Америка.

— Първа алинея на Конституцията — съгласи се другото ченге.

Бърни се изтупа от праха и кисело изръмжа:

— Ама че дивотии!

По-високият полицай сложи ръка върху рамото на Бърни и лекичко го изтласка по-далеч от вратата.

— Добре де, приятел, ти може и да не си герой — каза той меко. — Ще го преживеем някак.

Пренебрегнат, унижен, изхвърлен, разкъсван между болка и безсилие, гняв и отчаяние, Бърни ЛаПланте се отдалечи надолу по улицата в търсене на някое уединено място, където да ближе раните си.

Лавината от събития набираше скорост и стремглаво се спускаше надолу. Джон Бъбър си помисли, че никога няма да успее да се измъкне. В разстояние само на няколко дни се беше превърнал от скитник в герой, после във феномен за репортерите, в герой от войната, оттам в обект на обожание, а сега беше човек, готов да изиграе една от най-големите лъжи, така че американският народ да я преглътне завинаги като истина. Колко още можеше да издържи?

В началото си мислеше: Защо не? Опитай, може би ще вземеш някоя пара, а после ще изчезнеш от хоризонта. След това, след като разбра, че няма да стане така, си бе рекъл: Защо да не се опитам да направя някое добро? Защо да не използвам положението си, временната си слава, за да отправя послание на надежда към света? Всички ние сме герои. Самото оцеляване изисква героизъм, но колкото и да е трудно, става по-леко, когато се обичаме и си помагаме взаимно. А това послание не беше някаква новост. Един много по-велик от Джон Бъбър го беше проповядвал преди две хиляди години и светът се бе вслушал, но по-късно беше забравил.

Нещата обаче излизаха изпод контрола му; събитията се развиваха с такава скорост, че Джон не виждаше края. Едно е да си чудо за три дни, дори да се появиш на корицата на списание „Тайм“, и съвсем друго — да се нагърбиш с цялата отговорност за света, да нарамиш товара на отчаяните човешки създания. Джон Бъбър беше човек, а не бог. И въпреки всичко, което пишеха за него по вестниците, не можеше да върши чудеса.

От друга страна, чувствата му също се изплъзваха от контрола на Джон. Колкото повече време прекарваше с Гейл Гейли, колкото повече се сближаваше с нея, толкова повече растящата му привързаност към нея заплашваше да го погълне. Не смееше да спомене думата „любов“ дори и на себе си, въпреки че нямаше по-точна дума, която да опише чувствата му. Джон Бъбър знаеше, че колкото по-дълго продължава с тази ужасна лъжа за героизма си, толкова по-дълбоко копае собствения си гроб и толкова по-тежко ще бъде неговото наказание. Как може мислите му да са заети с жена като Гейл, когато адът зееше широко пред краката му? И Джон беше твърдо решил, че каквото и да става, няма да завлече Гейл — първата повярвала в него — надолу със себе си.