Лионор Флайшър - Герой по неволя

Трябваше да я накара да го изслуша. Тя трябваше да му позволи да й каже истината!

— Гейл…

Но Гейл Гейли се беше потопила във възстановката.

— Току-що си спомних. Ти говореше за бодибилдинг и псуваше — каза тя и се изсмя на глас.

— Бодибилдинг!

Гласът на директора проехтя от кабината през високоговорителите.

— Не искам актьорска игра, както казах. Но когато снимаме, приятели, моля ви, не се смейте. Разбрахме ли се? Трябва да сте сериозни. Катастрофата беше много сериозно нещо. Джон, може би е добре да я вдигнеш на ръце, да я изнесеш? Знам, че така навярно малко доукрасяваме действителността, но, ако твоята журналистическа почтеност не възроптае, Гейл, мисля, че ще стои по-добре на екрана. Хайде, банда, да започнем още веднъж отначало, а после снимаме.

Джон Бъбър поклати глава.

— Не е правилно, Гейл… — започна той, но тя го прекъсна, защото отново криво разбра думите му.

— Не е нещо особено. Просто изглежда по-добре, ако ме носиш. О, имаш предвид, че тогава не носех чантата си. Прав си.

Гейл остави чантата си на пода, грижливо намествайки я извън полезрението си, както беше по време на инцидента.

Джон я нарами и Гейл обви ръце около раменете му. Когато усети очертанията на тялото й в гърба си, той се обърна да я погледне. Очите им се срещнаха и приковаха едни в други, устните им бяха само на сантиметри. Между двамата сякаш пламна електричество, беше миг на голяма интимност, на споделени чувства. В този зареден с чувства момент, телата им така силно притиснати, всеки чувстваше нуждата на другия, страстта на другия. Не бяха вече герой и журналистка, просто участници в една история от новините. Гейл и Джон бяха отишли далеч, далеч по-дълбоко в отношенията си. Отношения между един мъж и една жена.

С усилие те се върнаха към действителността, за да се заемат с предстоящата работа. Гласът на режисьора, който разсече мига, ги върна на земята.

Режисьорът поиска още една репетиция преди снимките. Джон Бъбър отново се върна на стола за гримиране, където първо го гримираха, а после наплескаха лицето му с нещо, което изглеждаше гадно и миришеше още по-отвратително, но щеше да изглежда като кал. Специално съоръжение избълва пушек в самолетния модел, който благодарение на телевизионната магия, щеше да изглежда реалистичен. Режисьорът даде знак на операторите да започнат снимките.

Гъстият дим и цветните прожектори, симулиращи пламъци, от една страна, и емоционалната приповдигнатост на оцелелите, от друга, придаваха изумителна достоверност на „представлението“, особено като се има пред вид, че актьорите не бяха професионалисти. Само Джон Бъбър остана малко напрегнат и вдървен. Беше нервен, но нима това не е естествено? Рискът за него бе по-голям, отколкото за останалите и споменът за преживения ужас сигурно го караше да изживее всичко наново. Като спомените от Виетнам.

— Готово, приятели — извика със задоволство режисьорът. — Искам да благодаря на всички ви. Мисля, че тази вечер извършихме нещо много важно.

Всички започнаха да се разотиват със смях и инспектор Дейтън направи своя ход. Съзирайки Гейл Гейли на около петнадесет метра, той се запъти право към нея, дръпна я настрана и й показа полицейската си значка.

Джон Бъбър се огледа за Гейл, видя двамата да разговарят и се намръщи. Защо едно ченге — а този очевидно беше такъв — говореше с Гейл? Тръгна към тях, но насреща му се изпречи гримьорката.

— Дайте да сваля тоя боклук от лицето ви, господин Бъбър — каза тя.

— Може да почака — възпротиви се Джон, но преди да направи още крачка, Сюзан и дъщеря й Кели се приближиха срамежливо към него.

— Господин Бъбър… Джон, Кели иска да й дадете автограф за Джон-младши… Моля…

Малкото момиче подаде химикалка и кукла „Джон Бъбър“. Бъбър не беше виждал куклата преди. Изумителната й прилика с него беше гротескна, но какво да се прави, помисли си той. Не можеше да разочарова малкото момиче. Подписа се върху гърдите на куклата, като не изпускаше Гейл от очи. Щеше му се да чуе за какво си говорят.

— Няма да отнеме повече от десетина минути — обясняваше Дейтън. — Най-много петнадесет. Ще ви черпя едно кафе отсреща в сладкарницата и ще поговорим.

Гейл кимна с въздишка. Нямаше начин. Ако не му отделеше петнадесет минути сега, този мъж сигурно щеше да й досажда до края на живота.

Джон почувства как го обзема паника, когато видя детективът и Гейл да тръгват заедно към изхода. Трябваше да стигне до нея, да й каже истината, преди да я е чула от другиго. Върна куклата на Кели и тръгна след тях, провиквайки се: „Гейл! Гейл!“