Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Не можахме да намерим името му нито на звънците, нито на пощенските кутии, но… — започна Гейл, ала Уинстън я избута навън в коридора, горящ от желание да услужи на телевизионната звезда.

— „Не се навирай в очи“, това е голямото му мото. Не си слага името никъде. Елате, ще ви заведа.

Той ги поведе по коридора към стълбището и се заизкачва с пъшкане и пуфтене, следван от Гейл и Чъки.

— Не трябваше ли да му звъннем, за да знае, че… — попита Гейл, но Уинстън я прекъсна в желанието си да разкаже на телевизионната репортерка всичко, което знае за Бърни. Може пък да го покажат по новините в шест.

— Повечето време не отваря, дори да си е вкъщи. И знаете ли защо? Крие се от инкасаторите. Не че давам преценки… — дебелакът захриптя, а лицето му се зачерви от усилието да изкачи стълбите — но той е боклук. Няма приятели. Кой ще хареса влечуго като ЛаПланте? Направих му услуга за телевизора от любезност, а той ме прекара. Знаете ли какъв цвят е кожата ви на моя телевизор, госпожице Гейли? Виолетов! Такъв цвят дава телевизорът, дето ЛаПланте ми продаде!

Докато той опяваше, радиотелефонът на кръста на Гейл иззвъня. Точно сега ли, помисли си тя. Каквото и да е, ще почака. Тази история беше по-важна. Тя изключи телефона, без да си даде труд да провери кой я търси.

Изкачването до апартамент 5А беше дълго, но накрая стигнаха пред вратата на Бърни. Зад Уинстън стоеше Гейли, а зад нея — Чъки с видеокамера на рамо. Уинстън заудря силно с юмрук по дървената врата.

— Бърнард! Бърнард! Ей, ЛаПланте, отвори вратата — закрещя той. — Телевизионно интервю! Слава и богатство. Отваряй, Бърнард!

Отговор не последва. Или не беше у дома, или се криеше. Или пък…

— Дано тъпото копеле не се е самоубило — рече Уинстън, издърпа връзка ключове от колана си, намери ключа на Бърни и отключи вратата. — Разстроен е, заради присъдата, която получи. Ще ходи в пандиза. — Когато най-после отвори вратата, той попита Чъки с любопитство. — Камера ли носиш? Ако се е самоубил, ще можеш да снимаш.

Влязоха в апартамента. Първото, което Гейл забеляза, бяха многото кашони, струпани в тесния коридор, през които трудно се минаваше. Имаше запаси за няколко живота от химически препарати, мокетин, чадъри, вентилатори и други джунджурии, без съмнение всички откраднати като нейните кредитни карти. Сигурно доказателство, че имаха работа с жалък негодник. От антрето влязоха в малка неуютна всекидневна с изпочупени мебели. Уинстън закрета напред, за да надникне и в спалнята.

На масата стоеше снимка в евтина рамка. Гейл я вдигна с любопитство и я разгледа. На снимката се виждаха мъж и момче в зоологическата градина. Явно бе направена от фотограф, дето кисне на такива места и изнудва туристите. Мъжът беше нисък и слаб, момчето — също. Мъжът имаше тъмна коса и големи черни очи, момчето — също. Но тук приликата свършваше. Момчето излъчваше блестяща невинност, докато изражението на мъжа можеше да се опише като лукаво. Приличаше на крадец, въпреки че трудно можеше да си го представиш като главатар на престъпна мрежа. Все пак връзката му с кредитните й карти беше много съмнителна. Журналистическата интуиция на Гейл работеше на пълни обороти.

Това очевидно беше Бърни ЛаПланте със сина му. Гейл Гейли гледаше лицето на своя спасител, лицето на истинския герой на полет 104, но не усети дори смътно, че го познава. Това беше лице на непознат, при това на доста несимпатичен непознат.

— Няма труп — съобщи Уинстън, като се появи от спалнята. В гласа му звучеше разочарование. — Много лошо. Не ви се случва често да снимате труп, още преди идването на ченгетата. Сензация!

— Дали ще имате нещо против да го почакаме тук, господин Уинстън? — попита подкупващо Гейл.

От гърлото на Уинстън се изтръгна злостен смях.

— Че какво ще ви направи, ще ви съди? Та вие сте от телевизията.

Той си тръгна, като затвори вратата зад себе си.

— Тук ли ще го чакаме? Може да се върне след часове — оплака се Чъки.

Гейл оглеждаше стаята с блеснали от любопитство очи.

— Може би, а може би — не. Имам чувството, че този тип е важен.

Чъки изсумтя и премести камерата си — започваше да му тежи на рамото.

— Ей, слушай, знам, че ти си изцяло отдадена на кариерата си, но нали помниш, че аз имам жена и деца? Не ми се виси в това бунище до среднощ.

Гейл се подсмихна.

— Ти си късметлия, Чъки, дори не знаеш колко голям късметлия!

След дълго двоумение Гейл най-сетне бе избрала да седне на паянтовия диван. Отпусна се в него, но моментално извика от болка.