Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Баща ти е. Ако не говориш с него, ще звъни цяла нощ.

Джон сграбчи бързо телефона.

— Ей, Джон, как си, приятел. Аз съм, твоят старец. Получи ли двадесетте долара? Какво? Да, тя има право, Джон, най-добре е да ги спестиш за колежа. И аз самият щях да ти го предложа. Сега, за онази вечер, дето не дойдох… Аз… Какво? Видял си ме през прозореца? Да, с една обувка и целият в кал… Значи си помислил, че може аз да съм героят.

Бърни млъкна, задавен от вълнение. Джон го бе взел за героя! От целия свят момчето беше единственото същество, което Бърни държеше да му повярва. Най-важният за него човек все още не бе изгубил доверие в него! Трудно можеше да го понесе, пред вид очакващата го присъда, но въпреки това Бърни беше на върха на щастието.

— Тя как реагира, когато й каза? Значи „противоречи на принципите ми“? — Типичен отговор за Евелин ЛаПланте. Не можеше да я вини, като се има пред вид целият й предишен опит с него. Но сега трябваше да съобщи новината на детето.

— Знаеш ли, Джон, ще си поговорим за тези неща някой ден, по мъжки. Но сега трябва да замина в… в една тъпа командировка… за известно време. Затова… затова няма да се видим скоро. А ти трябва да слушаш майка си. Тя е умна, много умна, и знае какво е добро за тебе и… Не, не, не! Не защото не те харесвам! Аз те обичам! Господи! Не ругая… Просто искам да кажа, че не ми се ходи в тая командировка, но трябва! Така е при възрастните, всички тия проклети… извини ме за ругатнята… делови ангажименти. Което ми напомня, за онази работа с „героя“. С възрастта човек научава, че животът може да бъде много сложен, направо зловещ . Хората не са онова, което изглеждат. Нищо не е онова, което изглежда. Животът понякога е невъобразим. Нормално нещо, когато човек остарява. — Изведнъж Бърни осъзна, че на телефона беше Евелин, а не синът му.

— Говорех на Джон.

— Синът ти желае да се видите, представи си — каза бившата му жена ледено. — Ако и сега го разочароваш, след като се настани обратно в живота му…

Думите й режеха Бърни като остър бръснач.

— Ев, трябва да разбереш! — извика той. — Не мога… заради тъпата командировка. Не, чакай, не затваряй. Ев, само за секунда, чуй ме, искам да кажа още нещо. Само едно нещо!

По мълчанието й Бърни разбра, че Евелин го слуша. Следващите му думи се изтръгнаха с огромно усилие.

— Знам, че понякога се държа като задник. Знам го. Знам, че ти беше добра съпруга. Ясно ми е, че аз оплетох конците. Притежавах нещо хубаво и го пропилях. Исках само да разбереш, че го знам, чу ли? Трябва да вървя. В командировка. Няма да ме има доста време…

Той затвори. Нямаше какво друго да каже.

Евелин ЛаПланте стоеше и гледаше замлъкналия телефон в ръцете си. Беше направо зашеметена от думите на Бърни и още повече от откровеността, която се долавяше в тях. Нима това беше Бърни ЛаПланте? Откога? Какво го бе променило?

Това можеше да се окаже интересна странична тема в сагата за полет 104 — мрачният разказ за един дребен мародер, който извлича изгода от хора, които замалко не бяха изгубили живота си. Освен това кредитните карти бяха пълна загадка и Гейл Гейли бе твърдо решена да я разреши. Като грабна Чъки и видеокамерата му, тя пристигна в жилищния блок на Бърни ЛаПланте с един — микробус на Канал 4. Беше взела адреса от инспектор Дейтън, след като му вади душата цели десет минути и се закле да му съобщи за всяко ново развитие на нещата. Кой знае? Гейли беше умна репортерка. Може би щеше да се докопа до нещо, което отделът за кражби бе пропуснал.

Слязоха от микробуса при една занемарена сграда в съмнителен квартал. На пощенските кутии под звънците бяха надраскани няколко имена, но Бърни ЛаПланте не беше сред тях. Входната врата поне не беше заключена. Под оскъдната светлина на малка крушка Гейл видя, че боята в коридорите е напукана и олющена, но в дъното на първия етаж откри врата, на която пишеше „Домоуправител“. Натисна звънеца.

Уинстън открехна вратата, без да сваля веригата, и изръмжа:

— К’во искате?

— Тук ли живее Бърни ЛаПланте? — попита Гейл.

Дебелият мъж издаде звук на погнуса, сякаш изплюваше Бърни ЛаПланте.

— ЛаПланте! Тоя лайнар! Хич не ме е грижа… Ей! — Той се взря в Гейл през цепнатината. — Вие ли сте? От телевизията? Лично?

— Ние сме от Канал 4 — отговори Гейл. — Искаме да открием…

Брадясалото лице на Уинстън се сгърчи от щастие.

— Това е Гейл Гейли от Новините на Канал 4 — той изимитира гласа й. — Невероятно! Не може да бъде! За Бърни ЛаПланте! Да не е станал знаменитост? Само заради откраднатия латекс .