Лионор Флайшър - Герой по неволя

О, господи, да знаех само за какво говорят! Залепена за монитора, с очи впити в сцената, която се разиграваше досами прозореца, Гейл се измъчваше ужасно. Нещо важно, не — жизнено важно, се случваше в този момент с живота й, а тя нямаше достъп до него. Двама мъже, които бяха повече свързани, отколкото тя би могла да си представи, седяха на перваза, пиеха кафе и говореха ли, говореха. За какво ли си приказваха толкова дълго? В главата на Гейл Гейли се разиграха милион сценарии, докато наблюдаваше безмълвните фигури.

Разбира се, на перваза се играеше милион и първият сценарий. Този, за който Гейл никога не би предположила. Двамата мъже просто преговаряха.

Всеки имаше нещо, от което другият се нуждаеше. Бъбър имаше парите, около половин милион, а ЛаПланте имаше план как умно да се измъкнат от бъркотията. Колкото и да е странно обаче, макар че този път Бърни държеше всички козове, не беше никак алчен. Искаше съвсем малко и по-голямата част дори не беше за него. Бъбър изслуша исканията на Бърни, размисли върху тях, предложи контраоферта, двамата се съгласиха и сключиха сделката.

— Нали запомни? — Бърни погледна строго Джон и обобщи исканията си. — Четиригодишна стипендия за някой от най-добрите колежи, плюс медицински или юридически институт, или каквото Джон поиска. Ще платиш две и петстотин на адвокатката ми, освен това ще поемеш пълния й хонорар, заедно с годишната ми вноска за консултантски услуги…

Джон Бъбър кимаше в знак на съгласие на всичко.

— И ще дам показания под клетва на съдията — допълни той.

Бърни внезапно се сети за нещо.

— Слушай, Джон, по-добре удвои хонорара на адвокатката ми. Няма никакъв опит, но направи чудеса за мен. И й дай автограф. Тя те мисли за светец.

— Относно показанията под клетва на съдията, Бърни — Бъбър изглеждаше загрижен. — Искам да кажа, няма как да обещая каквото и да било… Не мога да им кажа какво сме намислили.

— Ще му кажеш ли, че съм те разубедил да скочиш? Просто за да не вляза в затвора.

Джон отново кимна.

— Ще направя всичко възможно, Бърни — обеща той с тържествено изражение на лицето.

— Това ме устройва — каза Бърни делово. — По-добре си вземи това писмо там — и той посочи признанията на Джон Бъбър до Гейл, които все още лежаха между тях на перваза — и го унищожи.

Джон Бъбър взе плика, бавно го обърна няколко пъти в ръце, после го пъхна в джоба на сакото си. Сделката бе сключена. Изведнъж се почувства по-млад с години, като че ли от раменете му падна голяма тежест. Двамата си стиснаха ръцете и започнаха предпазливо да се изправят на крака.

Отдолу тълпата изпадна в масова истерия.

— Стават на крака! — викаха репортерите в микрофоните си. — Изправят се!

Гейл се промуши бързо до прозореца, без да се интересува кого избутва. Трябваше да види! Над мансардата, на покрива на хотел „Дрейк“, — Чъки беше открил чудесно място за няколко заредени с напрежение кадъра от перваза. Започна да снима.

— След онова, което направих, откъде знаеш, че ще си удържа на думата? — попита внезапно Джон. — Откъде знаеш, че можеш да ми имаш доверие?

Бърни ЛаПланте махна с трепереща ръка на тълпата.

— Защото, в основни линии, Джон, аз не съм много по-различен от всичките тъпи задници там долу — каза той, като погледна към хилядата души, които се тълпяха като малки насекоми в гнездо петнадесет етажа по-надолу. — Всички ти вярваме, за бога! Ние…

Голяма грешка, Бърни ЛаПланте, наистина ужасен гаф. Когато си на петнадесетия етаж и те е страх от височини, не е особено умно да надзърташ през ръба.

От Бърни започна да се лее пот и той затрепери, полюшвайки се като лист. Беше забравил колко са високо и колко е голямо разстоянието до улицата. От гледката му се зави свят. Като долепи тяло към външната стена на хотела, той започна да се промъква бавно към прозореца след Джон.

— Т-това е една от най-тъпите ми постъпки, да изляза тук отвън…

Едва не напълни гащите от страх.

Евелин ЛаПланте беше спряна на отклонението, където един полицай се опита да упъти комбито към друга улица, но тя извика:

— Аз съм жената на Бърни ЛаПланте, а това е синът му Джон. Моля ви! Трябва да ни пуснете до Бърни.

Имаше нещо толкова убедително в нея и детето, и двамата изглеждаха толкова изтерзани, че сигурно казваше истината. Без никакви въпроси, полицаят й даде път към хотела. Смешно, като се замислиш. Евелин забрави да каже „бившата жена“.

Джон Бъбър стоеше неподвижен, вперил очи в Бърни ЛаПланте. Виждаше, с всички сетива усещаше, страха, който се носеше от кльощавото тяло на дребния мъж. Краката на Бърни бяха безчувствени, напълно изтръпнали, и той нямаше представа къде да ги сложи, за да не падне. Равновесието му върху перваза беше в най-добрия случай несигурно. Бавно и полека, помисли си Бъбър. Бавно и полека. Той започна да го насочва към прозореца.