Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Господин ЛаПланте… Бърни… искам… само за малко… да бъда човешко същество, а не журналист. Щях да умра в един горящ самолет, а после погледнах нагоре и от дима се появи един мъж, лицето му беше покрито с кал и сажди и той… и той… ми спаси живота!

Гласът й притихна, стана дрезгав, но тя не сваляше поглед от Бърни.

— Неофициално, ти ли беше? Защо ще го отричаш, ако е било така? Защото си взел чантата ми ли? Защо?

Бърни ЛаПланте усети как се разтапя. Как да не й отговори? Можеше ли да не й каже истината? За пръв път той видя Гейл Гейли не като нафукана мадама, не като репортерка, а като сродно човешко същество. Това, което го питаше, идваше от сърцето, не от бележника й. А имаше и друго. От дни Бърни изгаряше от желание, умираше да разкаже историята си, но никой не искаше да го чуе — нито бившата му жена, нито адвокатката му, нито приятелите му, нито пресата. Никой не искаше да чуе или дори да помисли за възможността щурият дребен Бърни ЛаПланте да е истински неподправен герой.

А сега някой желаеше да го изслуша, готов да повярва. И не просто кой да е, а жената, която му дължеше живота си, жената, която беше дълбоко замесена в създаването на мита за Бъбър и която беше заложила много. За пръв път се беше отказала от всичките репортерски дивотии и го умоляваше — него, Бърни ЛаПланте, по съвсем човешки начин. Изглеждаше дори някак уязвима. И единственото, което искаше Бърни ЛаПланте да й каже, беше истината.

Бърни си пое дълбоко дъх, втренчи се в Гейл Гейли, отвори уста и изрече:

— Госпожо, толкова ли тъп изглеждам, че да се пъхна в горящ самолет и да спасявам някакви си непознати? Не съм такъв човек.

Гейл изглеждаше изненадана, не беше очаквала да чуе това. Но докато гледаше втренчено Бърни, а той предизвикателно отвръщаше на погледа й, сякаш приканвайки я да изрази съмнение, очите му започнаха да играят. Не можеше да ги спре, те имаха свой собствен живот. Когато Бърни лъжеше, очите му играеха, също както на Пинокио му израстваше голям нос. Гейл се усмихна съвсем лекичко и лекичко кимна с глава. Тези играещи малки очички й казаха мълчаливо всичко, което искаше да узнае. Сега оставаше само да го чуе и от Джон Бъбър.

Силният развълнуван глас на Конклин се дочу от стереоговорителите на телевизора и Бърни с изумление долови имената на Евелин и Джон.

— Стоя във фоайето на хотела заедно с Евелин ЛаПланте, която казва, че е жена на тайнствения Бърнард ЛаПланте, който преди двадесет минути беше спасен от перваза на петнадесетия етаж от Джон Бъбър.

— По дяволите! — излая Бърни, загледан в екрана. — Ив! Джон! За бога!

Двамата стояха насред огромна тълпа от зрители, задръстила просторното фоайе. Джон беше по бейзболен екип под палтото, а Евелин по тениска, стари джинси и без грим. Късата й коса стърчеше на всички страни. Бърни реши, че изглежда красива.

— Госпожа ЛаПланте току-що ми каза, че Бърнард ЛаПланте е говорил с нея по-рано днес и й е казал, че „отива на дълго пътуване“ и че „иска да се сбогува с десетгодишния си син Джои“ — продължи Конклин.

После Евелин заговори директно пред камерите.

— Не знаех, че Бърни ще се опита да скача от някаква сграда — каза тя с насълзени очи. — Просто смятах, че пак е тръгнал по старите си… Тоест, дори не знаех…

— Телевизия! — извика Бърни. — Всемогъщи боже!

Направо да му се повдигне на човек! Сега бяха извъртели нещата така, че ЛаПланте е бил паднал духом и е искал да скочи, а Джон Бъбър — героят, не само го е разубедил, но и еднолично го е издърпал от перваза.

— Не може да се вярва на нито дума по телевизията! На нито една думичка!

— Какъв човек е бившият ви съпруг, госпожо ЛаПланте? — попита репортерът.

Евелин отвори уста да отговори, но вместо това избухна в ридания. След като похлипа и подсмъркна, тя успя да изрече няколко пропити с вълнение думи.

— Бърни ЛаПланте е един чудесен, почтен човек… дълбоко в душата си. Просто трябва да го опознаете.

— Ама че глупости! По дяволите! — крещеше Бърни, безсилен пред екрана.

— Предполагам, че и ти обичаш баща си, Джон? — попита Конклин.

— Остави момчето ми намира, задник такъв! — изрева Бърни.

— Да, баща ми е чудесен — усмихна се срамежливо Джон. — Заведе ме в зоопарка.

— О, Джон — гордият и щастлив баща Бърни ЛаПланте започна да се размеква.

— Какво усещаше, Джон, когато видя баща си горе на онзи перваз?

— Изплаших се… но… но… но…

— Но какво, синко? — насърчи го Конклин.

— Но знаех, че Джон Бъбър ще го спаси!