Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Разбира се, че не — кресна Бъни. — Ако бяха, щяха ли да изкупуват крадени карти? — той се изкикоти на шегичката си.

— Да, добре — измърмори Бърни. — Определи им среща за довечера в „Шадоу Лаундж“. Някъде около осем, осем и половина. Кажи им да носят пари в брой.

— А моите шейсет?

— Ще си ги получиш. Щом приключа сделката.

— Гледай този път да си удържиш на думата, Бърни. Така не се прави бизнес, ясно ли е?

— Ясно. Довечера в „Шадоу Лаундж“. И да не ми извъртиш някой номер, Бъни.

Бърни се качи обратно в Тойотата с напрегнато лице. Беше притеснен. Нещо отвътре го предупреждаваше, дълбоко в себе си усещаше, че поема глупав риск да продава крадени кредитни карти, когато е пуснат под гаранция и само дни го делят от произнасянето на присъдата.

— Не са крадени, намерих ги — промърмори Бърни на себе си, но добре знаеше, че след като не са предадени в полицията, все едно са откраднати. Освен това продаването дори на „намерени“ карти беше криминално деяние.

Бърни знаеше, че сега би трябвало да се занимава с онова, което го посъветва адвокатката му Дона О’Дей — да подрежда разпилените парчета на живота си във възможно по-представителен вид, но въпреки това не можеше да устои на изкушението да спечели бързи и лесни пари. Тези кредитни карти му паднаха от небето като дар Божи. Щеше да е неблагодарност, дори грях да подмине подобен дар. Кой знае? Ако успееше да се спазари, можеше да получи две стотачки за картите — златната сигурно струваше най-малко сто, а му трябваше всеки цент, който можеше да събере.

Бърни ЛаПланте често правеше лъжливи изказвания за своята „кантора“, но ако наистина имаше кантора или място, където си сключваше сделките, това беше „Шадоу Лаундж“. Работнически грил-бар на една задна уличка в бедняшките покрайнини на града, „Шадоу Лаундж“ беше място по вкуса на Бърни — мъжки бар с ниски цени, леко долнопробен, със стени, облепени с фотоси на спортисти, и достатъчно тих, за да може на спокойствие да си върти финансовите работи, без разни любопитни да си пъхат носа наоколо. Собственик и барман беше един веселяк с бебешко лице па име Чик, за чиято фамилия Бърни така и никога не бе полюбопитствал. Чик беше дружелюбен и вежлив, обичаше да разговаря за маловажни неща, но се открояваше със способността да си гледа работата, когато ставаше въпрос за сериозни неща. Не една от съмнителните сделки на Бърни бяха сключени в този бар. Чик винаги си затваряше очите, стига Бърни да не предизвикваше скандали и да не водеше ченгетата.

Познатият мирис на застояла бира успокои обонянието на Бърни, когато влезе в „Шадоу Лаундж“ същата вечер около осем и петнадесет. Навън валеше като из ведро силен ноемврийски порой, затова заведението бе почти пусто. Чик заемаше обичайното си място зад бара и с парцал в ръка бършеше плота, докато следеше един футболен мач по телевизора, който се намираше над рафтовете с напитки.

— Бърни! Къде се губиш, бе, човек? — лицето на Чик грейна.

Очите на Бърни ЛаПланте бързо обходиха помещението и провериха масите и сепаретата, като търсеха неговите клиенти.

— Да са идвали да ме търсят, Чик? Едни испанци?

— Едни испанци? — повтори Чик, клатейки глава.

— По работа е. Я дай „Севън“ и „Севън“, моля те. — Бърни седна на бара и погледна часовника си с безпокойство. Тези кредитни карти се обезценяваха с всяка изминала минута. Ако двамата потенциални купувачи не се появят тази вечер, по-добре да изхвърли проклетите картончета. Той бръкна в джоба си и извади една двадесетачка, която постави на бара.

Чик погледна банкнотата с лека изненада, докато поставяше високата заледена чаша с уиски „Сийгръм Севън Краун“ и „Севън Ъп“ пред Бърни. Обичайното платежно средство на Бърни бяха пет долара, двадесетачки се смятаха за доста пари по тия места.

— Какво има, не съм те виждал насам от близо пет дни?

Бърни се навъси — това беше деликатна тема и дори обсъждането й го влудяваше.

— Щото съм затънал до гуша в лайна, затова! Първо, съм разорен и второ, имам проблеми със закона… Значи никой не ме е търсил, а? — той се огледа нервно, взирайки се още веднъж в слабо осветените сепарета.

— Не — отговори Чик. — Щом имаш проблеми със закона, трябва ти добър адвокат — отбеляза той, винаги готов да подхване продължителен разговор.

Бърни горчиво се усмихна.

— Адвокатката ми току-що е завършила право и е само с няколко години по-голяма от сина ми, за бога!

Веждите на Чик се извиха нагоре, а на кръглото му лице се изписа почуда.