Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Да, заснех го. Тренинг от спорта. Научаваш се да следиш топката. Ей, Гейл, какво ще кажеш за един финал тук горе? Ще снимам в панорама ей онзи небостъргач, ще фокусирам върху теб, а после ще покажем падането.

Все още разстроена, но както винаги професионалистка, Гейл кимна утвърдително. Тя вдигна микрофона към устните си и даде знак с глава на Чъки да започне да снима.

Започнал кариерата си като дописник в един провинциален вестник, Джеймс Дийкинс беше прекарал тридесет от своите петдесет години в новинарския бизнес. По време на тези десетилетия той бе видял как вниманието на света се пренасочи от всекидневниците към шестдесетминутните телевизионни новини. Бе наблюдавал как всекидневната прогноза за времето се преобразява от кратък параграф до заглавката на вестника: „Дъждовно, с временни превалявания. Следобед — проясняване. Температура — около 5 градуса“, в петминутен откъс със сателитни карти, препоръки за домашните животни, пожелания за рождените дни на възрастни хора и ексцентрични фланелки. Беше станал свидетел как отразяването на войната премина от подробни разкази в печата, които се публикуваха няколко дни след битката, в телевизионни сводки на всеки кръгъл час, давани от телегенични офицери, които си правеха майтап с международната преса.

Циничен до мозъка на костите си, Дийкинс знаеше всичко, не съжаляваше за нищо, вярваше в малко неща и смяташе новините за стока за разпространение като всеки друг продукт на „цивилизацията“ на двадесети век. Като директор на редакция Новини в Канал 4, Дийкинс беше най-подходящият човек в най-подходящото за целите на това разпространение място. Нищо не можеше да го развълнува и почти нищо не го изненадваше, но все още си падаше по добрата история, особено ако изпреварваше другите телевизии. Какъвто беше случаят с последното интервю на Гейл Гейли с финансиста Джефри Бродман.

Четирима мъже гледаха монитора в кабинета на Дийкинс. Дийкинс, който както обикновено беше по риза, а скъпото му сако лежеше небрежно захвърлено върху облегалката на един стол, се намираше в компанията на Чарлс Сампсън Уолас III, мениджър на телевизионната станция, човек на компанията, оформен по съвсем различен калъп от този на директора на Новините, и почти с цяла глава по-нисък от високия над метър и деветдесет Дийкинс.

Уолас беше продукт на добри училища, който не познаваше опита на улицата. Всички копчета по дрехите му бяха винаги закопчани и обикновено носеше костюм на моделиера Джей Прес и вратовръзка на университета Харвард, които бяха негова униформа още от следването му. Над издадената напред долна челюст на Уолас обикновено стърчеше голяма лула. Откакто беше отказал цигарите преди пет години, в лулата нямаше тютюн и тя никога не се палеше, но за Уолас действаше като успокоително и като символ за мъжественост, затова той държеше на нея с упоритост, каквато рядко проявяваше в живота.

Другите двама мъже в стаята бяха Чъки, операторът, който бе донесъл скъпоценната касета, и Къртис „Ед“ Конклин, репортер за Новините по Канал 4, цялото съществувание на когото, изглежда, бе подчинено на стремежа да настигане и надмине Гейл Гейли. В периферията на групата се навърташе Сет Паркър, двадесет и две годишният неосъществен репортер и разсилен на Дийкинс, към когото директорът на новините се отнасяше като към подвижна мебел.

На малкия монитор Гейл Гейли представяше обобщението на материала за Бродман. Красивото й изразително и емоционално лице говореше пряко със зрителя. Камерата, прикована почти любовно във високите й скули и извивката на брадичката й, явно я обожаваше.

Очите на Гейл бяха дълбоки и тъмни и сякаш примамваха зрителя в своите дълбини. Изражението на тези очи придаваха човечност на всеки информационен материал. Носът й беше правилен и леко вирнат на края, чудесен нос, който бе достатъчно фин, за да се нарече аристократичен. Но дори и този нос не беше най-красивата й черта. Онова, което я отличаваше от всички други красиви жени на екрана, бяха устните на Гейл Гейли. Те бяха големи и чувствени, естествено наситени и червени. А когато се усмихнеше и на двете й бузи се появяваха дълбоки трапчинки.

Но сега тя не се усмихваше. На монитора Гейл обобщаваше трагичния завършек на един човешки живот и тъмните й очи сякаш се препълниха с тъга и съжаление.

— Сто тридесет и седмият самоубиец за тази година в града не беше нито пропаднал, нито самотен човек, а един преуспяващ директор с любящо семейство и четиридесет милиона долара в банката. Ако в кабинетите на директорите се шири някакво безименно „отчаяние“, какво може да се каже за шестдесет етажа по-надолу, където гладните и бездомните, оскотелите и наркоманите водят всекидневната си борба за оцеляване? — Гейл погледна право в камерата сякаш търсеше там отговора. — От терасата на шестдесетия етаж с вас беше Гейл Гейли за Новините на Канал 4.