Лионор Флайшър - Герой по неволя

Беше майсторски направен репортаж, един от най-добрите импровизирани обобщения, които Дийкинс беше гледал. Той изсумтя одобрително.

— Какво ще кажеш за кадрите на падането, шефе? — гордо запита Чъки. — Човекът пада цели двадесет етажа на идеален фокус, в центъра на кадъра.

— Страхотни снимки, Чък, чудесни са — Дийкинс извади касетата от монитора и я подаде на своя разгален. — Паркър, свали я долу на Фрейзиър и му кажи да започне с нея новините в 6, 11 и 7 сутринта.

— Обзалагам се, че го е блъснала — промърмори Конклин, позеленял от завист. — Само заради страстната снимка. От сляпа амбиция.

Малкото лице на Уолас пребледня, изглеждаше потресен.

— Да го е блъснала! О, господи, не е възможно!

— Той се шегува, господин Уолас — увери го Чъки. — Завижда, понеже историята не е негова. Всъщност тя се измъчваше от угризения, че не сме спасили човека. Мислеше, че ако му беше подала ръка…

— Да му подаде ръка! — ахна Уолас, сега вече наистина ужасѐн. — Не… не!

В този момент в стаята се втурна Гейл, спретната и весела, напълно доволна от себе си.

— Здрасти, шефе — обърна се тя към Дийкинс. — Хареса ли самоубийството?

— Никога не протягай ръка — извика Уолас на Гейл. — Никога!

— Здравейте, господин Уолас — каза Гейл с озадачен вид.

— Прав е — каза Дийкинс. — Непрофесионално е.

— Ако протегнеш ръка, може и тебе да издърпат — обясни настойчиво Уолас. Той си представи цялата сцена с ужасяваща яснота: как ръката на Гейл се протяга към Бродман, как пръстите им се докосват, после как силната ръка на Бродман се увива около тънката китка на жената и дърпа, дърпа, докато тя губи равновесие. В мислите си той видя как двамата се носят шестдесет етажа до улицата — самоубиецът и жертвата му, а Гейл през цялото време крещи неистово. Уолас премигна, опитвайки да отърси въображението си от ужасното видение.

Но Гейл не можеше да знае какво мисли Уолас. Тя беше в пълно неведение.

— За какво говорим? — поиска да знае тя. — Да подам ръка за какво?

— Казах им, че се притесни, задето не спасихме човека… — започна Чъки, но Дийкинс го прекъсна.

— Спасяването на хора не ни влиза в работата — каза той рязко на Гейл. — Не по-малко нередно е да се намесиш и да спасиш някого, отколкото да го бутнеш.

Уолас не можа да схване напълно всичко.

— Не би блъснала човека, нали?

Но отговорът на Гейл беше за Дийкинс.

— Не съм казала, че според мен е трябвало да го спасим…

— Не си ли? — зяпна Уолас.

— Казах, че ми се иска поне да ми беше хрумнала мисълта да го спасим.

— И с какво щеше да помогне това? — попита Дийкинс настойчиво.

Като се настани върху ъгъла на бюрото на Дийкинс, Гейл си пое дълбоко дъх. Този въпрос я мъчеше още откакто Бродман се самоуби. Можеше ли да направи нещо? Можеше ли да му попречи да скочи? С думи? С проявено съчувствие? А дори и да бе предотвратила самоубийството на Бродман, каква полза от това? Човекът щеше да има хиляди други възможности да сложи край на себе си.

— Така щях да се почувствам като човешко същество, а не като цинична закоравяла репортерка — отговори бавно тя. После се ухили накриво. — Освен това нямаше да е лош репортаж, нали? „Репортерка спасява самоубиец.“

— Непрофесионално — присмя се Дийкинс.

Гейл поклати глава.

— Просто не понасяш добрите новини — заяде се тя.

Дийкинс само изсумтя.

— Седнала си върху билета си.

Гейл се извърна и измъкна изпод дупето си плик със самолетен билет.

— Билет ли? Какво става? — попита Уолас, който винаги последен научаваше всичко.

— Ще лети до Ню Йорк — Дийкинс се опита да скрие гордостта си, но малко гордост все пак се промъкна и омекоти сухотата на думите му. — Номинирана е за Сребърния микрофон…

— Сребърния микрофон! — подсвирна Уолас с удоволствие, като широко се усмихна на водещия си репортер. — Ще ни покриеш със слава.

Гейл поклати глава.

— Още не съм го спечелила — спокойно отбеляза тя. Вдигна билета и го разгледа. — Забелязвам, че си ми резервирал обратен полет един час след церемонията — посочи сухо тя на Дийкинс. Стиснатият му негодник; мразеше да я пуска в почивка, дори и да получи награда, спечелена за компанията.

— Час след това! — избухна Уолас. — Дийк, за бога! Нека поне остане една вечер в Ню Йорк. Ще я настаним с приятеля й в хубав хотел…

— Тя скъса с приятеля си — озъби се Дийкинс. Той се обърна към Гейл. — Виж какво, малката, нужна си ни тук. Трябва да продължиш със скочилия, да намериш човешката страна в безкрайната мрачна неволя, която извира от нараненото сърце на безпощадния град. — Той се ухили саркастично, но всъщност говореше сериозно.