Лионор Флайшър - Герой по неволя

Гейл Гейли набърчи с неприязън малкото си носле. Добре знаеше за какво намеква Дийкинс.

— Историята отвътре, грозният скандал, който се крие зад падналия милионер. Имаш предвид мръсотията.

Дийкинс вдигна рамене.

— Също и това — призна той. На Гейли не можеше да й убегне нищо, помисли си той с пестеливо възхищение. Мозъкът й винаги беше нащрек.

Гейл се обърна решително към мениджъра на станцията.

— Компанията ще ме настанили в добър хотел? — попита тя.

Уолас се усмихна широко.

— Разбира се! — винаги се радваше на възможността да се наложи над Дийкинс, а това рядко му се удаваше.

— Ще приема — Гейл се усмихна и се запъти към вратата.

— Добре, по дяволите! Шапка на тояга! — извика Дийкинс подире й. — Нали така се казва? Ще измисля нещо.

Когато Гейл се беше отдалечила достатъчно, той се обърна към другите.

— Само се прави на човек. А всъщност е репортер. Залагам петдесет долара, че ще се върне с първия полет.

— Приемам облога — каза Уолас.

— Само едно не разбирам — обади се внезапно Чъки. — Не ми е ясно защо тип, дето е решил да скача, иска да говори с телевизионен репортер. — Чъки беше само на двадесет и пет години, затова въпросът беше простим.

Дийкинс се ухили саркастично.

— Защото как иначе ще разбере, че е скочил, ако не се появи в новините в шест?

Пред сградата на кметството имаше само едно свободно място за паркиране, и то беше за инвалидни коли, но Бърни ЛаПланте пресече пътя на едно такси и със свирещи спирачки вкара камионетката в забранения участък, изключи двигателя и слезе.

Бърни беше облечен в работен гащеризон с избродиран на гърба надпис „Суперпочистване на килими — Гъмли“, буквите на който се виеха около опасан с ресни килим, изобразяващ усмихнато лице. Същата емблема беше изрисувана отстрани на камионетката. Над джоба му отпред бе изписано името Уоли. Бърни не работеше достатъчно дълго в „Гъмли“, за да заслужи свой собствен гащеризон, а и шефът му хранеше съмнения дали това някога ще стане.

Поглеждайки евтиния часовник на китката си, Бърни разбра, че ще закъснее за уговорения час, затова забърза нагоре по стълбите на внушителната сграда. Трябваше да спре пред указателя в мраморното фоайе, за да разбере къде се намира отделът по надзора, а после бе принуден, нетърпелив и беснеещ, да чака четиридесет и пет секунди да пристигне проклетият асансьор.

Последните няколко метра по коридора към кабинета взе на бегом и пристигна запотен, размъкнат и задъхан, а косата му стърчеше на влажни кичури отстрани на челото. Едва ли представляваше олицетворение на спретнатост и трезвеност, което Дона О’Дей го беше инструктирала да внуши.

Инспекторът по надзора, професионален държавен служител на име Патрик Дюк, не губеше време, а се захващаше направо със случаите. Пред него на бюрото лежеше дебела папка, надписана с името на Бърни ЛаПланте и сърцето на Бърни се сви, когато я видя. Един Господ знае какви лъжи за него съдържаше. Папките бяха опасно нещо.

Целта на Бърни за тази среща с инспектора по надзора беше да се представи като човек с постоянна работа, примерен данъкоплатец и добър баща, който съвсем случайно и не по своя вина се е забъркал в една съвсем мъничко незаконна операция и който, по-скоро от невежество, отколкото от престъпен дух, си е навлякъл гнева на закона и сега се предаваше на милостта на Патрик Дюк. Адвокатката му се бе постарала да му набие всичко това в главата.

Може би това беше целта, но понеже Бърни си беше Бърни, той веднага я изгуби от поглед и се зае да сипе обвинения срещу несправедливостите на правната система, като по-скоро си изплакваше болките, отколкото да се опита да спечели инспектора на своя страна.

— Не разбирам какво имате предвид под „формалност“, господин ЛаПланте — каза сухо Дюк. — Признат сте за виновен в законен съд от съдебни заседатели, които…

— Да — прекъсна го Бърни, — но искам да кажа, че ченгетата не следваха правилната процедура с доказателствата. „Веригата от доказателства“, нали така. Съвсем я оплескаха.

— Това е нещо, което вашият адвокат е трябвало да установи по време на процеса — отбеляза Дюк. — Тук ние се опитваме да установим…

Бърни загуби търпение от онова, което се опитваха да установят. Беше дошъл, за да се оплаче от нещо далеч по-важно. Гласът му се извиси почти до писък.

— Тъкмо там е работата! — изкрещя той. — Аз съм разорен ! Назначиха ми служебен адвокат, ясно ли ви е? Тя е още хлапе, нищо не разбира! Трябваше да ме пуснат! Един истински адвокат щеше да ме измъкне, всички доказателства бяха объркани!