Лионор Флайшър - Герой по неволя

Патрик Дюк изгледа ледено Бърни. Не изпитваше ни най-малко съчувствие към този креслив ядосан дребосък, който явно беше загубил представа — ако някога изобщо я е имал — за целта на срещата им. Случаят беше приключен, решението бе взето и на Бърни ЛаПланте беше даден последен шанс да си извади кестените от огъня. Но, изглежда, той не беше способен да използва този шанс.

— Господин ЛаПланте — инспекторът каза строго, моята работа днес е да дам препоръка за присъдата въз основа на този разговор и друга информация, предоставена от вас…

— Точно това ви казвам — прекъсна го Бърни яростно. Мъничките му черни очи блестяха трескаво. — Аз не съм мошеник! Купил съм крадена стока, просто малка подробност. Да не съм ограбил някого? Да не съм ударил някого? Не! Защо ще пълните затворите с такива като мен. Затворите са за главорезите, за хора, на които им харесва да се пребиват, да вдигат тежести и да се чукат един друг. Аз не мога да излежавам присъда в такива условия!

Бърни ЛаПланте беше близо до истерия, лицето му бе пребледняло, а в крайчетата на устата му се виждаше слюнка. Капки пот избиха по челото му и се плъзнаха надолу по бузите. Ефектът не беше никак окуражаващ.

— Човек като мен, напълно миролюбив, аз не съм за такова обкръжение! Дайте ми възможност! На практика не съм сторил нищо !

Инспекторът дори не си направи труда да вдигне поглед, а спокойно продължи да пише бележки в досието на Бърни, което вече беше пълно с надраскани на ръка бележки от пъстрото минало на Бърни. Със свито сърце Бърни ЛаПланте осъзна, че пак е оплескал всичко, както винаги. Трябваше да послуша адвокатката си; въпреки че беше още хлапе, говореше смислено. Като бръкна в почти празния си арсенал, той извади последното си оръжие, онова, с което трябваше да започне атаката.

— Вижте, имам и дете… — каза той умолително, а очите му отбягваха погледа на Дюк. — На девет, не, на десет години е. Довечера след работа ще го водя на кино. Джон. Той ме боготвори . Ако вляза в пандиза, как ще се почувства детето? — Бърни погледна инспектора по надзора да види дали думите му имат някакъв ефект.

Не. Никакъв ефект. Както обикновено Бърни ЛаПланте беше закъснял с един ден и не му достигаше един долар. Патрик Дюк въобще не се трогна. Бърни се изпоти още по-силно, почти напълно отчаян. Що за човек беше този инспектор, чието сърце не трепва за едно невинно детенце?

— Аз му служа за проклет пример , за бога! — изрева Бърни, напълно пламнал от гняв.

Гаден късмет, Бърни. Това беше единственият ти шанс, а ти всичко оплеска. Още веднъж, като използва голямата си уста вместо оръжие, сам си простреля крака. Сега ще те приберат на топло, Бърни. След няколко дни ще ти се разкаже играта и ще танцуваш затворническа полка с Били Боб Буба — един тип с татуировка „Роден да иде на електрическия стол“.

Колкото и да не ти се вярва, Бърни, за всичко това можеш да виниш единствено себе си.

Колкото и равнодушна да изглеждаше на пръв поглед, вътрешно Гейл Гейли се вълнуваше като дете на цирк. Да бъдеш номиниран от Американската асоциация за радио и телевизия за Сребърния микрофон, наградата на професионалната организация за журналистически разследвания в ефира, беше голяма чест и огромно професионално признание. „За заслуги в търсене на истината“ — както пишеше на гравирания надпис. Ако го спечелеше, Гейл наистина щеше да покрие Новините на Канал 4 със слава, както се беше изразил Чарлс Уолас.

Гейл бе благословена с късмета да има сензационна професия, за която се трудеше упорито, но знаеше, че освен упоритата работа и късмета, тя просто беше добра. Виждаше, че е добра всяка вечер, докато се гледаше в новините. Усещаше го с мозъка на костите си, когато тръгваше по следите на някоя сензация, и пълните торби с писма на нейни зрители почитатели потвърждаваха това. Знаеше, че Дийкинс също я смята за добра, макар че се скъпеше на похвали. А чекът за седмичната заплата на Гейл беше достатъчно тлъст, за да потвърди доверието на шефа на новините в нея.

И все пак нищо не топлеше така, както официалното признание на нейните колеги. Това бе същността на Сребърния микрофон — номинирането на Гейл Гейли означаваше вот на доверие в нейните способности, гласуван от други мъже и жени репортери. Дори да не спечелеше, самата номинация беше висока похвала.

На път за Ню Йорк в реактивния самолет Гейл си казваше, че не е възможно да спечели, че няма шанс, че може би догодина… Но тайничко мислеше, че всъщност може и да има шанс, при това доста добър. Мечтаеше да застане горе на онзи подиум със Сребърния микрофон в ръце — вещественото потвърждение на нейните качества и постижения в професията, присъдено й от колегите. И ако все пак спечелеше, тя щеше да е на ниво. Беше си подготвила няколко красноречиви слова. За всеки случай. Кой знае, мечтата й можеше и да се изпълни.