Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Имаш дете? Ти? На колко е години?

Мисълта, че Бърни ЛаПланте е баща на дете, изглеждаше наистина невероятна.

— Май на девет — отвърна Бърни кисело, пресмятайки наум. — Или десет. Да, десет. Добро дете е.

Бърни ЛаПланте — баща. Чудесата явно нямаха край! Чик остави парцала и погледна приятеля си.

— Значи имаш десетгодишна адвокатка, а, Бърни? — ухили се той.

Бърни се заоплаква:

— Нямам пари за нещо по-добро. Бившата ми жена наложи запор върху заплатата ми за плащане на детската издръжка. — В този момент вратата се отвори и в бара влезе облечен в шлифер мъж, който се насочи към едно сепаре. — Случайно да търсите Бърни ЛаПланте? — провикна се той.

Мъжът поклати отрицателно глава и си поръча пиене от единствената сервитьорка, която „Шадоу Лаундж“ можеше да си позволи.

Дете. Бърни ЛаПланте имаше дете. Чик все още се чудеше на тази нова информация, опитвайки се да я вмести в своята база данни, но тя никак не се връзваше.

— Дори не знаех, че имаш дете.

Бърни откъсна за малко вниманието си от деловите въпроси и се замисли за Джон, за часовете, които двамата прекараха заедно този следобед и за явното благоговение на момчето към баща си. Бърни си даваше сметка, че това обожание се гради единствено върху крехка плетеница от лъжи, полуистини и евтини измами. Той наистина беше добро момче, свястно дете и щеше да е много жалко, ако откриеше що за неудачник е неговият старец. Не „ако“ разбере, добави мислено Бърни, а по-скоро „когато“ разбере. Тази мисъл го потисна още повече.

— Работата е там, че всички деца са… толкова млади! — каза Бърни умислено. — Нищичко още не знаят. Когато си дете, мислиш, че като пораснеш, ще станеш „прекрасен човек“, а не някой задник, каквито са всички останали. — И в този миг той реши в четвъртък вечер да заведе Джон на филма, който момчето искаше да гледа. Разбира се, защо не? Беше баща, нали така?

Чик се усмихна разчувстван. Откриваше нови черти в стария си приятел. Това философстване не беше в стила на Бърни ЛаПланте. Чик не беше чувал Бърни да говори за нищо друго, освен за правене на пари или за сделката, която върти в момента.

— Значи всички сме задници, а, Бърни?

Но Бърни беше потънал дълбоко в горчивите си размишления.

— Когато бях дете, мислех, че ще стана невероятна, прекрасна, героична личност…

— Ти ли си Бърни Плант? — един груб глас прекъсна унеса му и Бърни се обърна. Двама латиноамериканци се бяха приближили зад него. Единият беше висок и с мустаци, а другият нисък и гладко избръснат, но и двамата изглеждаха измачкани и злонамерени.

— ЛаПланте — поправи ги Бърни. — Бърни ЛаПланте.

Той беше може би единственият дребен престъпник в света, способен да съобщи истинското си име на двама непознати.

— Бъни ли ви изпраща, а? — като слезе от столчето на бара, той поведе двамата към едно сепаре отзад. Варгас и Еспиноза се огледаха подозрително, проверявайки бара, но накрая неохотно се пъхнаха в сепарето. Когато тримата седнаха, Бърни извади от джоба си кредитните карти и ги постави на масата.

Без да отронят дума, латиноамериканците ги разгледаха внимателно; взряха се отблизо в тях, за да проверят автентичността на холографския знак, прокараха пръсти по вдълбания код и няколко пъти си ги размениха. Накрая Еспиноза ги хвърли обратно на масата към Бърни и заговори с рязък, загрубял глас на уличен престъпник.

— Три часа е много, човече, твърде много.

Бърни се напъна и придаде откровен и възмутен израз на лицето си.

— Ей, той може изобщо да не е усетил, че липсват. Възможно е да не разбере още няколко часа.

— От джоба му ли ги сви? — попита Варгас подозрително.

Бърни сви рамене притеснено.

— Да, кажи-речи. Повярвайте ми, съвсем пресни са.

Латиноамериканците се спогледаха колебливо, после тримата скупчиха глави и почнаха да се пазарят.

Следващия следобед, в другия край на града и на хиляда светлинни години разстояние от „Шадоу Лаундж“, в сърцето на гъсто застроения с небостъргачи търговски център, Гейл Гейли — водеща репортерка в Новините за Канал 4 — беше в разгара на едно изключително важно интервю с Джефри Бродман, мултимилионер, филантроп и спортист, около петдесетгодишен усмихнат мъж с безупречни обноски. Намираха се на терасата в сградата, където се помещаваха брокерските кантори на Бродман. Острият ноемврийски вятър разрошваше кестенявата коса на Гейл и галеше нежно реверите на шития по поръчка от най-реномираната фирма и струващ четири хиляди долара костюм на Бродман.