Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Важното, приятел, е да се доближиш плътно, тъй че да не си напикаш обущата — а Джон слушаше захласнато с навлажнени очи и поглъщаше мъдростта на баща си. — Това е без значение сега , щото носиш тия маратонки, но ще дойде време, когато ще обуеш истински скъпи обувки и няма да искаш да ги опикаваш, а да ги опазиш. От пикня, от фукльовци и всичко друго.

Бърни погледна с обич към своите обувки, които бяха неговата радост и гордост. Чифт излъскани кожени мокасини, за които щяха добре да го изръсят, ако не ги бе „купил“ от каросерията на един камион. Обувки за сто долара — Бърни ЛаПланте винаги бе имал слабост към хубавите обувки. Смяташе, че истинският джентълмен се познава по това, че носи чифт скъпи обувки.

Мъжът и момчето, застанали рамо до рамо, вдигнаха циповете на панталоните си.

— Ще ме заведеш ли някъде другата събота или неделя? — попита Джон с надежда.

— Работя по въпроса — отговори Бърни, който преспокойно можеше да се окаже натикан в затвора следващата събота и неделя. Шест дни, само толкова имаше на разположение, а за този кратък срок трябваше да открие и сглоби цял един изгубен живот.

— Просто имам някои делови проблеми… и… Какво има? — той млъкна, когато Джон тръгна към една от кабинките и се наведе, пресягайки се под вратата.

— Някой си е загубил портфейла — съобщи момчето, като го вдигна и го показа на баща си.

Бърни се протегна, грабна бързо черния кожен портфейл и надникна вътре. Вътре видя пари в брой: две-три петдесетачки, една-две петачки и няколко банкноти по един долар, освен това имаше и набор от кредитни карти, които можеха да се окажат ценни, ако успееше да ги пласира достатъчно бързо.

— Ще го предадем ли, татко? — попита Джон.

Как да обясниш на едно десетгодишно дете, че в живота не се постъпва така?

— Ами, можем да го дадем на управителя… — започна Бърни, а Джон кимна с глава.

— Но от друга страна — продължи той, като бързо избута момчето от мъжката тоалетна, през изхода и към паркинга на ресторанта, — ако го дадем на управителя, ще прибере мангизите и ще изхвърли портфейла. Повечето хора, които заемат ръководни длъжности… забележи, не казвам всички … са мошеници. Не, имам много по-добра идея.

Той погледна Джон крадешком да види дали номерът ще мине — момчето беше цялото в слух.

— Ето как ще постъпим с този портфейл. Утре като отида на работа, ще накарам секретарката да издири този човек по името върху шофьорската книжка и да му се обади. Тогава той ще може да дойде лично в службата ми да си прибере портфейла. А освен това ще се погрижа ти да получиш награда. Заслужаваш награда. Ти го намери. Искаш я, нали? Наградата?

— Ами сигурно — каза Джон, — разбира се.

Докато двамата прекосяваха паркинга, на пътя им се изпречи една окъсана бездомна жена, която буташе две колички за пазаруване, претрупани с окаяните остатъци от жалките й вещи. Есенният вятър проникваше през дрипите й и тя зъзнеше от студ. Когато видя мъжа и момчето, тя се усмихна с надежда, оголвайки червените си, разранени венци и множество тъмни дупки, където преди е имало зъби.

— Извинете ме, сър — започна тя, като протегна напуканата си и невероятно мръсна ръка. — Бихте ли отделили…

— Не, госпожо, няма го майсторът — сопна се грубо Бърни. Той мина бързо покрай нея, като буташе Джон пред себе си. Момчето се обърна назад да погледне злочестата жена и Бърни осъзна, че май е бил прекалено груб за вкуса на Джон.

— Трябва да устояваш на желанието си да се държиш добре с тях — скалъпи той набързо. — Тези хора са играчи, мошеници. Възползват се от добрите сърца на другите. Много от тях са по-добре финансово от всички нас.

— Така ли? — момчето очевидно хранеше известни съмнения, имайки предвид колко окаяна изглеждаше старата бездомница.

— Повярвай ми — отговори Бърни. Вече бяха стигнали мястото, където Бърни беше паркирал Тойотата. Колата беше модел от 1981 година с навъртени близо 400 хиляди мили, ръждясала и очукана и това бяха последните й издихания. При все това Бърни ЛаПланте винаги я заключваше, сякаш беше истинска кола и някой би решил да я открадне, вместо да му поиска пари в брой, за да я откара на бунището. Той се засуети с ключовете си и накрая пъхна този, който трябва, в ръждясалата ключалка.

— Важното е да гледаш да заложиш на печелившата карта — обясни той, споделяйки философията на Бърни ЛаПланте със сина си. — Звучи грубичко, но светът, детето ми, е една проклета… извини ме за вулгарния израз… една проклета джунгла. Затова не трябва да се набиваш на очи. Разбра ли? Не трябва да се набиваш на очи!