Лионор Флайшър - Герой по неволя

Ах, тази негова уста. За малко да каже „вместо истински адвокат.“

— Разбирам — каза Дона с обида в гласа. — Често ли виждате сина си?

— О, много често — излъга Бърни и почти повярва на лъжата си.

— Искам да кажа, напоследък.

Напоследък ли? Какво напоследък? Бърни ЛаПланте набърчи вежди в размисъл, накрая успя да отговори.

— Момчето ли? Ами, не знам. Мисля, че на рождения му ден. Чакай, кога беше това? През май?

Дона О’Дей изглеждаше изумена.

— Сега е ноември, господин ЛаПланте. Това са шест месеца!

— Ами да. Кажи-речи — сви рамене Бърни.

Младата адвокатка стисна силно устни. Самата тя произлизаше от голямо, сплотено ирландско семейство, в което всички зорко се контролираха един друг.

— Смятам, че трябва да посетите сина си и да се опитате да накарате работодателя си да напише бележка как си изпълнявате задълженията — посъветва го тя.

— Тя не иска да го виждам — отвърна Бърни с тих глас. Беше му неудобно да го каже. — Смята, че му влияя лошо.

Мнението на бившата му жена за него го караше да се чувства неловко, когато се сетеше за това, поради което той избягваше да мисли на тази тема.

— Трябва да създадете впечатление — продължи Дона — на почтен гражданин с чувство за отговорност пред своето семейство, който случайно е кривнал от правия път.

— Правилно — съгласи се Бърни, но го загриза съмнение. Дали ще може наистина да го направи? И дали някой би му повярвал? За първи път надвисналата заплаха от затвора проникна дълбоко в съзнанието му и той усети как трепери от ужас. Капки пот избиха по челото му.

Сега бе ред на Дона О’Дей да се почувства неловко.

— Ъ-ъ… — започна тя нерешително. — Господин ЛаПланте, знам, че имате финансови затруднения… но се чудя дали… искам да кажа… парите, които ви заех миналата седмица. Дали можете да ми ги върнете?

Бърни беше толкова разсеян от внезапното „влизане за изтърпяване на наказание“, че всъщност призна на своя кредитор, че носи пари у себе си — нещо, което никога не би сторил, ако беше на себе си.

— Една част — каза той като измъкна от джоба си десетачките и двадесетачките, които бе задигнал от портфейла на Дона О’Дей. — Ето ги. Ще намеря останалите в най-скоро време. — И той ги пъхна в ръката й.

Дона беше изненадана, дори трогната. Не беше очаквала от Бърни ЛаПланте друго, освен извинения. А сега чувствителното й, неопитно сърце на добър човек започна да се размеква към това покъртително подобие на клиент и на мъж.

— Знам, че положението ви е много трудно, господин ЛаПланте. Не искам да взема последните ви пари…

Идвайки на себе си, Бърни се протегна и сграбчи една двадесетдоларова банкнота.

— Така е. По-добре да имам някакви, ако ще извеждам хлапето. — Жадните му пръсти се поколебаха за малко над парите, после отново се спуснаха и стиснаха още една банкнота. Как да устои?

— Освен това… ъ-ъ… господин ЛаПланте — добави Дона, като се мъчеше да го каже възможно най-деликатно, — дали не бихте могли… да облечете нещо… по-свежо… когато се видите с инспектора по надзора? — Тя изгледа критично омачкания стар шлифер на Бърни, овехтялото му сако от изкуствена вълна, захабеното му поло и развлечени панталони. Единствено обувките му изглеждаха нови. А и бяха добре лъснати.

— Освен това… бихте ли… се избръснали?

Бърни се стресна. Да се избръсне? Прокара пръсти през обраслата си с четина брадичка. Не помнеше кога за последен път се бръсна. Вчера? Или онзи ден?

— Да, разбира се — промърмори той. — Ще се обръсна, защо не? Както кажете. Вие нареждате.

Ако искате вярвайте, но Бърни ЛаПланте не беше лишен от известен чар. Дори днес, когато животът му го беше хванал в мъртва хватка и го беше притиснал през раменете като някой чудовищен Старец от морето, дори и днес някой случаен изблик от този чар успяваше да се покаже на повърхността. Например той имаше чудесна усмивка. Рядка, защото обикновено нямаше на какво да се усмихва, но когато се случеше, тя огряваше цялото му лице. На четиридесет години набразденото и изстрадало лице на Бърни все още бе запазило една-две от чертите на малкото момче, което се криеше в него, и от време на време това дете надзърташе победоносно навън. За щастие Бърни изобщо не подозираше за възможностите на своята усмивка и на притаеното в него дете, защото иначе щеше да намери начин да ги включи в следващата си акция.

Жените никога не бяха намирали Бърни ЛаПланте за неудържим, но все пак той бе получил своя дял от романтични изживявания, а една жена дори се влюби дотам, че се омъжи за него. Това беше Евелин, жена със свестен характер, но с лоша преценка за хората, която бе взела 28-годишния Бърни от добро сърце и защото наистина вярваше, че може да създаде нещо от този съвсем суров материал. Тя възнамеряваше със силата на своята любов да моделира и да оформи Бърни ЛаПланте в мъжа, в който той трябваше да се превърне.