Лионор Флайшър - Герой по неволя

Бърни бързо измъкна портфейла от куфарчето и го бутна в скута си. С едно око към адвокатите и съдията той прелисти банкнотите в портфейла. Трябваше да внимава, да не бъде много алчен. Той беше единственият очевиден заподозрян и кражбата не биваше да бъде твърде явна. Можеше да присвои част от парите, но не всичките. Той успя тайничко да извади две двадесетачки и една-две банкноти от по десет долара, пъхна ги в джоба си и мушна портфейла обратно в куфарчето, точно когато Дона се върна при масата на защитата.

— Какво става? — попита той ядосано. — Виновен! Какво значи това?

— Удължих гаранцията — каза младата му адвокатка.

— Гаранция, боже господи! — гласът на Бърни се повиши и трепна от възмущение. — Та аз съм невинен!

И точно в този момент Бърни ЛаПланте наистина вярваше, че е невинен. Такава е еластичността на човешкия дух.

От съдийската скамейка се разнесе ударът на чукчето.

— Господин ЛаПланте — каза строго съдията Гойнс, — убедиха ме, с оглед на вашата настояща работа и липсата на предишни присъди, да продължа гаранцията ви при същите условия, както досега, като изпълнението на присъдата се отлага с шест дни. Междувременно ще се срещна с инспектора по надзора, който ще ми даде препоръки по отношение на размера на присъдата.

Съдията се надвеси напред и погледна навъсено към Бърни, който както обикновено избягна изпитателния му поглед и впери очи в друга посока.

— Моля ви настоятелно — продължи съдията тържествено — да използвате тези шест дни, за да приведете в порядък личните си работи, преди да влезете да изтърпите наказанието.

Бърни трепна. Да влезе в затвора. Тези думи отвращаваха слуха му. Чукчето на съдията Гойнс отново прокънтя, с което бе закрито съдебното заседание. Приглушеният удар на дървото, заедно с думите на съдията, отекна в съзнанието на Бърни ЛаПланте като огромна тежка порта, която се затръшва право пред лицето му.

— „Преди да влезете да изтърпите наказание“! Какво значи това? — настояваше да узнае Бърни, докато той и младата му адвокатка вървяха по коридора от съдебната зала към изхода.

— Означава затвор, господин ЛаПланте — обясни Дона О’Дей, приемайки думите му буквално.

Бърни нетърпеливо махна с ръка. Той изгледа накриво защитничката си. Облечена за пред съда в строг делови костюм с мъжка кройка, Дона приличаше на момиченце, навлякло дрехите на майка си.

— Не, знам какво значи. Но не съм от тия по затворите, аз съм работник. — Той се намръщи и задъвка долната си устна. — Неприятно ми е да го кажа, госпожице О’Дей, но вие не си вършите работата, както трябва. Вашата работа е да ме измъкнете. Последния път моят адвокат успя да отхвърли обвиненията.

— Мисля, че тъкмо затова районният прокурор е толкова упорит този път — отбеляза Дона.

Но Бърни не беше в настроение да се вслуша в гласа на разума.

— Какво ще кажете да обжалваме? Какво ще кажете да…

Извитите вежди на Дона О’Дей се повдигнаха от изненада.

— Да обжалваме ли? Нямаме основания за това.

Тя отвори куфарчето си, от което по гръбнака на Бърни пролазиха тръпки на страх, но извади само една папка, а не портфейла. Той си пое дъх. Явно не беше забелязала, че нещо липсва.

Бърни твърдоглаво издаде напред долната си устна.

— Е да, но вие трябва да намерите някакви проклети основания. Извинете ме за грубия език.

Адвокатката, борейки се с куфарчето, успя да отвори папката.

— Сега трябва да съсредоточим силите си върху доклада на инспектора по надзора — каза му тя.

Очите на Бърни се присвиха, докато премисляше.

— Искате да кажете, че ако даде добър доклад, ще ме освободят? — попита той тихо.

Дона сведе тъмните си очи и сви рамене.

— Според мен не можем да очакваме условна присъда — призна тя и продължи да се рови из документите. — Все още имате работата си, нали?

В интерес на истината Бърни се държеше на тази работа на косъм от уволнението.

— Да, обадих се, че съм болен — промълви той навъсено. — Мислят, че съм хванал грип.

— Имате и син от бившата си съпруга? Джоузъф?

Бърни изглеждаше стреснат. Този въпрос не беше очаквал.

— Да, имам син. Какво за него? Джои…

— Предполагам, вземате дейно участие в неговото възпитание? — попита адвокатката.

Дейно участие? Господи! В дребната душица на Бърни нахлу справедливото възмущение и гласът му се извиси до писък.

— Тя наложи запор на проклетата ми заплата! Защо според вас съм със служебно назначен адвокат, вместо… ъ-ъ… да наема по-обигран юрист?