Лионор Флайшър - Герой по неволя

Той се намираше в сградата на Съдебната палата, в зала номер 17, пред втори съдийски състав като подсъдим за това, че бе провалил една сделка, която иначе трябваше да протече гладко — продажбата на няколко кашона с десеткилограмови кутии откраднат латекс. Не друго, а боя, за бога! Съдът би трябвало да го пусне, защото какво значение, по дяволите, имаха няколко скапани кутии с „Бързосъхнеща фасадна“ във върховната логика на нещата? Просто капка в морето. Но ето че сега съдът заседаваше и разглеждаше обвиненията срещу лицето Бърнард ЛаПланте за съдействие в продажба на крадени стоки, съучастие в кражба и един-два други неприятни параграфа, което го караше не на шега да се разтревожи.

Бърни беше арестуван на няколко пъти, но за щастие нямаше предишни присъди, пък и не беше се явявал точно пред този съдия. Само че върху везните на правосъдието натежаваха други факти в негова вреда.

Тази акция с боите му намирисваше още от самото начало. Ако в момента имаше някаква друга работа, а не това тъпо, обричащо го на пълна мизерия, чистене на килими за пет мизерни долара на час, Бърни дори не би се захванал с боята. Твърде рисковано беше. Ако не се беше сдушил с онзи кретен, който не се яви навреме и остави Бърни ЛаПланте сам да свърши цялата работа, можеше дори да не го хванат. Ако бе складирал крадената стока другаде, а не на две крачки от 14 полицейски участък. Или може би, ако имаше истинска адвокатка с няколко спечелени дела зад гърба си, вместо тази безплатно назначена от съда девойка с още неизсъхнало мастило по дипломата… ако, ако, ако . Би могло, щеше, трябваше — това бяха основни, важни и често употребявани думи в речника на ЛаПланте.

Той се огледа в мъчително познатата съдебна зала: традиционната светлокафява боя с контрастиращата тъмнокафява ламперия, високите, приглушаващи шума тавани, ярките флуоресцентни лампи, покрития с теракота под, който никога не изглеждаше особено чист, стола с цвят на махагон, заеман от съдията Хиъруорд Ф. Гойнс, който гледаше навъсено в черната си найлонова тога, обграден от свитите знамена на Съединените щати и на щата Илинойс, а на стената зад главата му като ореол светеше голямата бронзова плоча с емблемата на областта Кук. Бърни не беше тук за пръв път, а сега от душа и сърце желаеше да е някъде другаде.

Съдебните заседатели вече влизаха в залата, водени от съдия-изпълнителя. Бяха се съвещавали по-малко от половин час — лош знак. Дори Бърни трябваше да признае, че показанията на патрулиращия полицай, спипал Бърни, когато разтоварваше камиона, бяха твърде уличаващи. Заловен по време на пренасяне на крадени стоки. Някакви си две-три кутии с боя, за бога! Хайде стига бе! Той почувства прилив на оптимизъм: никога няма да го признаят за виновен. Пак ще се отърве, Бърни винаги се бе измъквал.

— Господин старши съдебен заседател, взехте ли решение? — попита съдията Гойнс.

Един висок, оплешивяващ мъж с дебели стъкла на очилата и стегната вратовръзка се изправи.

— Да, Ваша милост. Намираме обвиняемия за виновен по всички обвинения.

Виновен! Какво беше това, по дяволите! Да не искат да го разпънат на кръст? Някакви си мънички кутии с боя, може ли човек да се осъди за такова нещо? Кой отива в затвора заради боя? Освен това нали не беше признал вината си? Какво й ставаше на тази правораздавателна система!

С гримаса на ужас Бърни се обърна към защитничката си Дона О’Дей — сериозна млада жена с чувствителна уста и големи тъмни състрадателни очи, която само преди три месеца бе навършила двадесет и четири години. Засега Бърни ЛаПланте беше единственият й клиент и това беше първият й случай. Мъчително бе да го загуби, макар че не можеше да призове нито един свидетел за защитата, освен самия Бърни, а дори и Дона не беше чак толкова неопитна, че да сложи Бърни ЛаПланте на свидетелското място.

— Ваша милост, може ли да говоря с Вас? — попита тя.

Съдията кимна и Дона се приближи към банката, където я последва и прокурорът. Бърни гледаше кисело, разкъсван между гняв и отчаяние, докато двамата юристи тихо разговаряха със съдията, без да се чуват думите им. Изведнъж нещо привлече погледа му и той впери мъничките си очички.

Дона О’Дей беше оставила отворено куфарчето си върху масата и Бърни видя портфейла й, кацнал върху документите като лесна примамка. Той погледна към съдийската скамейка. Дона беше потънала в разговора, а капакът на отвореното куфарче скриваше Бърни от полезрението й. Единствените, които можеха да го видят, бяха зрителите по пейките зад него. Бърни се обърна небрежно назад и огледа наоколо. Нямаше зрители, съдебната зала бе празна. Дори бездомните бяха сметнали за безинтересен случая на Бърни ЛаПланте и кутиите с латекс.

Читать дальше