Лионор Флайшър - Герой по неволя

— О! Виж го този! — прошепна той, като сочеше към голям отпуснат лъв, полузаспал върху бетона в клетката и вперил едно жълто око към човешкия свят, който толкова несправедливо го бе затворил. — И онази! — десетгодишното телце на Джон трепереше от вълнение, докато мускулестата черна пантера гневно сновеше напред-назад в тесния затвор, а дългата й космата опашка непрестанно плющеше.

— Ако човек попадне вътре, тя ще го убие, нали… татко? — думата се отрони колебливо и благоговейно от устата на момчето. Рядко му се случваше да изрече „татко“.

Бърни погледна пантерата с известно опасение: дали проклетите решетки бяха достатъчно здрави, за да възпрат цялата тази котешка енергия и ярост? Звярът върна погледа на човека със злостно святкащи очи, които накараха мъжа, доста обезпокоен, да се извърне.

— Да — промърмори той на момчето. — Да, има нещо такова.

Но Джон само поклати безмълвно глава. Би се обзаложил на всичко, че баща му може да натупа пантерата, стига да поиска. Бърни просто се правеше на скромен.

Прекараха още два часа, като ходеха от клетка на клетка. Видяха как високите жирафи късат с дългите си ловки езици листа от надвисналите дървета, наблюдаваха как издутите хипопотами се припичат, наполовина потопени в езерото, радваха се на косматите маймуни, които се пощеха една друга и дъвчеха бълхите. Бърни усети как се сближава със сина си, но както обикновено мисълта за Джон и за това как му е изменил бе примесена с неприятното усещане за вина, което наруши хармонията на тяхното общуване.

Джон никога не молеше баща си за нищо и Бърни осъзна, че момчето навярно умира от глад, едва когато той самият огладня. Тойотата се насочи с грохот и давене към едно заведение за хамбургери, което Бърни понякога посещаваше. Там двамата се настаниха в сепаре и си поръчаха бургери със сирене, пържени картофки и газирана вода.

Докато седеше с баща си и обядваше щастливо като всички други деца, Джон се поотпусна и заговори за живота си. Може би се поотпусна твърде много, защото скоро заразправя на Бърни за новия приятел на Евелин.

Бърни се начумери; приятелят беше новост за него. В годините след развода Евелин не му беше отпускала края, поне доколкото той знаеше. Не беше от жените, които го удрят на живот. Но с този новия нещата изглеждаха сериозни, а това не се хареса на Бърни.

— Значи този тип, „приятелят“, с когото майка ти се среща, е пожарникар, а? — запита той. — А някога оставал ли е да преспи, как му беше името?

Джон отхапа голям залък от бургера си и кетчупът пръсна по брадичката му.

— Понякога — отговори той без притеснение. — Казва се Елиът. Веднъж е спасил живота на някакъв човек. При пожар.

Тази информация се хареса на Бърни още по-малко. Той се начумери още повече и двете бръчки отстрани на носа му съвсем хлътнаха.

— Така ли? Герой, а? Бил ли е в ’Нам, тоя Елиът?

Джон го зяпна в недоумение.

— „Ном“ ли? Това пък какво е?

— Говоря за войната — обясни Бърни. — Във Виетнам. — Той вдигна рамене. — Няма значение.

— Ти участвал ли си в нея? — попита Джон с жаден поглед, търсейки подвиг от своя герой. — Във войната?

— Значи никога не си виждал снимката, така ли?

— Коя снимка? — очите на Джон светнаха от вълнение.

— Дето съм с униформа — тъжно каза Бърни. — Стоеше на библиотеката.

Евелин навярно я е изхвърлила заедно с всички техни спомени, помисли си той, и го прониза разочарование. Той вече не живееше там, нито в буквалния, нито в преносния смисъл. Къщата сега бе толкова различна, че едва я разпозна. Той осъзна колко малко знае за живота на Джон, който едно време споделяше. Е, донякъде. Осъзна също колко рядко вижда собствения си син и колко се беше откъснал от малкото си момче, което така го обичаше.

Джон поклати тъжно глава, защото никога не бе виждал снимката на баща си в униформа. Но в очите му гореше гордост, а Бърни отново бе пронизан от чувството на вина и отвращение от себе си. Той беше напълно непознат за собственото си дете. Докъде ли може да изпадне човек?

Все пак той имаше какво да предложи на Джон. Бърни притежаваше опит. Вярно, това беше опит, натрупан от улицата, но пък къде-къде по-ценен от всичко, което се учи от книгите. Бърни знаеше много за наистина важните неща, нали така? Той бе натрупал своя собствена мъдрост, която можеше да предаде. Да вземем например този момент, когато баща и син стоят един до друг в мъжката тоалетна на заведението и пикаят в писоара. Ако Бърни ЛаПланте знаеше нещо, то беше как се пикае, а всеки грижовен баща беше длъжен да предаде подобна безценна информация на единствения си син.