Лионор Флайшър - Герой по неволя

Като отключи Тойотата, той набута Джон вътре, нетърпелив да изфучи яко дим, преди собственикът на портфейла да дойде да ги търси. Разбира се, Тойотата беше фучала за последен път през 1985 година, но надеждата крепеше Бърни ЛаПланте.

Докато с пуфтене и пъшкане се носеха по шосето към дома на Евелин, Бърни усети как у него се прокрадва някаква тъга. Сега бе може би последният път от години насам, когато се виждаше със сина си, и тази мисъл го потискаше. Неопетнената невинност на момчето и милата привързаност към баща му докосваха у него струни, които той би предпочел да не достигат. Чувствата му към Джон бяха истински, макар и малко колебливи, но те носеха със себе си голяма болка. Самият допир до толкова голяма невинност и доверие караха стомаха му да се свие.

Двамата запазиха мълчание няколко километра, всеки потънал в собствените си мисли. За Джон това бе вълнуващ следобед, прекаран в компанията на човека, когото обожаваше, човека, който беше така мъдър по отношение на много неща, който е бил войник, сражавал се е и най-вероятно е бил герой, човека, който знаеше всичко възможно за пикаенето и за честността, който дори щеше да му издейства награда, задето е намерил портфейла.

— На следващия изход свиваме — изведнъж попита Бърни, — нали така?

Момчето кимна, огорчено от факта, че посещението беше свършило.

Бърни усети тъгата му и дори показа съпричастие:

— Ъ-ъ… слушай, Джон, трябва да ти призная нещо… Май ми харесват тия наши отношения.

— Можеш да ме заведеш на кино в четвъртък вечерта — предложи Джон тихичко, без особена надежда. — Защото в петък не сме на училище.

— Ами с удоволствие — отговори Бърни. — Да.

Момчето засия, но лицето му помръкна, когато баща му добави:

— Само че съм зает с тези делови проблеми… Трябва да говоря с разни адвокати и какво ли не.

Как да каже на сина си истината? Тя би могла да разруши техните отношения.

Джон кимна, свел маслиненочерните си очи, напълно отритнат. Така оклюман, той приличаше на Бърни повече от всякога и сърцето на мъжа омекна към него.

— Но знаеш ли какво, ще работя по въпроса — каза Бърни оживено. — Сега най-важното е да се върнем навреме. Не бива да тревожим майка ти. Тя си е все същата, нали? С нейната мания за точност? „Трябва да си точен“ — заимитира я той, припомняйки си хилядите пъти, когато беше чувал тези думи от устата на Евелин.

Джон кимна и се ухили.

— Трябва да си точен! — повториха двамата заедно, радвайки се на възможността да се присмеят на Евелин.

— Все това ми натякваше — рече Бърни. — Не че точността е без значение, не…

— Ето! — посочи Джон. — Изходът.

Бърни завъртя волана, което беше немалък подвиг, като се има предвид, че кормилната щанга беше на път да се строши, както между другото и останалата част от колата.

— Добре, благодаря. За малко да го подмина. Благодаря ти, приятел.

Приятел. Джон ликуваше. Бърни го беше нарекъл „приятел“. Той и баща му бяха приятели. Очите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг, а Бърни ЛаПланте почувства добре познатото чувство за вина, примесена с малоценност, да стяга сърцето му. Той обичаше хлапето по свой начин, наистина го обичаше, но цялото това невинно доверие, което Джон хранеше към баща си, доста изнервяше Бърни.

След като остави Джон при Евелин, Бърни насочи цялото си внимание към една много по-неотложна работа. В портфейла, който момчето бе намерило в тоалетната на ресторанта, имаше доста кредитни карти, включително една златна с висок лимит за кредит, а такива вървяха добре на свободния пазар. Трябваше обаче да се действа бързо, преди човекът, загубил портфейла, да позвъни на банките, издали кредитните карти, да съобщи за липсата им и да ги анулира. Крадените карти можеха страшно бързо да се превърнат от златна мина в тесте ненужни картончета.

Първата му работа бе да спре Тойотата до една улична телефонна будка и да се обади на Бъни, дребен шмекер и хитрец, чиито връзки с уличната престъпност бяха неизменно на добро ниво. За петдесет долара Бъни бе готов да съобщи кой каква стока търси в момента, а за още няколко банкноти можеше да уреди дори среща. Бъни често изпълняваше ролята на секретар на Бърни при важни делови въпроси от този род.

Той изслуша Бъни, докато му изброяваше имената на потенциални купувачи на кредитни карти. Две от имената, на които Бъни особено наблегна, му бяха непознати.

— Еспиноза и Варгас? Порядъчни ли са? — попита Бърни предпазливо.