Лионор Флайшър - Герой по неволя

Зрителите потръпваха, докато гледаха. Беше завладяващо. Потръпна и Евелин ЛаПланте, докато гледаше новините на малкия си телевизор в кухнята. Чик усети тръпки, зяпнал големия екран над бара в „Шадоу Лаундж“. На Джон и на всички от неговия клас им настръхна кожата, докато гледаха предаването в класната стая — извънреден случай за това много специално предаване. Джон Бъбър нямаше телевизор, но чу репортажите по радиото, което един от бездомните му приятели имаше в дома си от кашони.

Всеки, който чу за тази история — а това бяха милиони хора, — реагира по един и същи начин, от цялата си душа. Всички станаха част от случилото се, част от героизма и част от загадката. Репортажът на Гейл бе видян и попит с очи в барове и фризьорски салони, домове и ресторанти, затвори и центрове за здравно възстановяване, навсякъде, където можеше да се намери телевизор.

Единственият може би човек, който не успя да види репортажа на Гейл Гейли за чудодейното спасение на полет 104, беше Бърни ЛаПланте. Което не е чудно, защото Бърни вече не притежаваше телевизор.

Докато наблюдаваше репортажа на Гейл на монитора в кабинета си, устните на Дийкинс потрепваха, той сумтя и дори почти се усмихна. Това беше невероятен пример за телевизионна журналистика, който навярно щеше да й донесе още един Сребърен микрофон, и който щеше да се задържи поне седмица в новините, а ако се доразвиеше, дори по-дълго. От тази история имаше какво още да се извлече.

Като се завъртя на стола си, Дийкинс се обърна с лице към Гейл.

— Не е зле. Но ако трябва да носиш гипс, поне го показвай по-добре. Това е част от историята.

Гейл погледна към гипса си, прикрепен с обикновена еластична болнична превръзка през рамо. Той беше прав. Гипсът нямаше блясък, не беше секси. Трябваше да измисли нещо.

В този момент в кабинета влезе Уолас, директорът на телевизионната станция.

— Телевизиите взимат всичко, което им дадем — уведоми го Дийкинс доволно. — Искат да цитират нашите новини за съобщения дали сме намерили тайнствения мъж. Придобиваме национална известност.

— Репортажът е чудесен — Уолас се усмихна на Гейл, докато радостно дъвчеше незапалената си лула. — Наситен е с чувство. Харесва ми. Ти си център на вниманието.

— Ще показваме повече кадри на гипса на Гейл — информира го Дийкинс.

Гейл Гейли поклати глава.

— Гипсът ми е интересен, само докато се появи героят. После историята ще е в ръцете на онзи, който го намери.

— Това е добра причина да го откриеш ти, сладурче. И защо си тук? Трябваше да разследваш.

— Можем да й помогнем, Дийк — каза жизнерадостно Уолас. — Ще предложим награда в замяна на ексклузивно интервю.

Той им се усмихна гордо; смяташе, че идеята е чудесна.

Телефонът върху бюрото на Дийкинс иззвъня.

— Пари и новини, Уоли — директорът на Новините поклати глава. Изглежда хранеше съмнения. — Влизаш в опасни води. — Той грабна слушалката. — Да? На телефона. Казвай.

— Прав е, господин Уолас — каза Гейл. — Особено когато не знаем как изглежда. Искам да кажа…

Но какво е искала да каже Гейл не се разбра никога. Дийкинс я прекъсна със силен вик.

— Какво! Какво са намерили? Веднага. Не мърдайте оттам. Веднага ще дойде.

Той тресна слушалката и погледна към Гейл с блеснали очи.

— Отивай веднага на мястото на катастрофата. Вземи Чъки и много лента. Изглежда са намерили пантофката на Пепеляшка.

Обувката беше издута от водата и покрита с кал, но иначе беше прилична кожена мокасина, която може би е принадлежала… не, която наистина е принадлежала на един герой. Тя лежеше, сгушена в извивката на гипса на Гейл Гейли като свещена реликва, докато репортерката стоеше с лице към камерата на Чъки. Наоколо работата на мястото на катастрофата продължаваше, въпреки че беше нощ. Бяха монтирани ярки халогенни лампи, които осветяваха околността, сякаш беше ясен летен ден. Над останките от самолета витаеше някакво трескаво вълнение, сякаш щяха да разкрият голяма и прекрасна тайна.

— Проверката по телефона с оцелелите потвърди, че обувката не принадлежи на някого от екипажа или пътниците от полет 104 — разказваше Гейл на зрителите си, а гласът й леко потръпваше от притаеното вълнение. Чъки даде едър план на мокасината. — Няколко свидетели си спомнят, че тайнственият мъж, който спаси петдесет и четири души, е споменавал неведнъж липсващата си обувка. Изводът е, че неизвестният герой, познат на мнозина като „Ангелът на полет 104“, е носел обувки с размер 10Б.